— Много време трябваше да мине — казва Стефанов, — докато разбера, че в основата на цялата тази неистова работливост стои страхът. Просто да не повярваш. Страх да не изостане, страх да не я изпреварят, страх да не би да пропусне да даде нещо много важно на тези нейни момичета. Световното първенство ме завари в Сатиричния театър. И бях изненадан да видя разплакали тези мъже, които с всичко се шегуват, хора, които като че търсят повече вица на живота. Изглежда на всички ни е било страшно необходимо да видим как се издигат три български знамена. По едно време ми се дощя да им кажа:
„Знаете ли, че този невероятен празник ни го поднася една жена, която страшно се страхува“. После си помислих, че то е дълго за обясняване. Ще разваля магията. Как да обясня, че стократно повече я уважавам за това, че разкрих тайната й — основна движеща сила у тази млада жена, която ни изглежда ярка, силна, монолитна, е страхът. Страхът, че държи в ръцете си национално богатство — своя и на своите момичета талант, и няма право нищо, нищичко от него да пропилее… Така дойде и републиканското първенство, което очаквах с толкова интерес. Исках да ги видя трите най-сетне изправени една до друга, изправени една срещу друга. Ще стане шампионка тази, която не трепне, не сгреши. Тази, на която издържат нервите. Защото това вече щеше да бъде наистина голяма битка на нерви. Абсолютната европейска шампионка Илиана Раева, вицешампионката Лили Игнатова и победителката в четири международни турнира в последните месеци Анелия Раленкова. Исках да видя и нашите съдийки, как ще приемат Ани.
Това беше първото състезание от много време, на което бях истински щастлива. България имаше три републикански шампионки! Никоя не трепна, не сгреши, играха силно, ярко, мобилизирано. Исках само едно — така да играят в Мюнхен. В пресата се появиха обвинения — как така три шампионки, как не могат да излъчат една. Къде направо, къде между редовете се даваше предимство на Раленкова. Аз повече от съдийките не можех да искам. Страхувах се, че няма да я оценят, че тук пак ще я ощетят, че ще огорчат момичето, след като се беше радвало на толкова много победи в чужбина. Бях им благодарна, че я поставиха до другите две, вече с име, със свои привърженички и на съдийските маси. Бяха я изравнили с Илиана и Лили, когато тези двете не грешаха, играха в шампионски стил. Какво повече можех да искам! Освен да се повтори в Олимпиа хале.
Интересно беше друго. Тези три мои момичета, които само преди един ден не можеха да мислят за нищо друго, освен всяка да победи другите две, сега приемаха това изравняване с огромна радост. Изглежда освен огромното желание е имало и огромен страх и сега се успокоиха. Изненадаха ме, когато излязоха за награждаването с бяло, зелено и червено трико, така че на върха на почетната стълбичка се очерта българският трикольор от три щастливи момичета. Така и не разбрах чия е идеята. Смеят се, казват — на трите.
Съжалявах безкрайно, че трябваше да наруша този толкова хубав празник. Това, че бях толкова доволна от играта им, не можеше да ми попречи да накажа Раева и Раленкова още в деня на, победата за превишени килограми. Исках да сме наясно — никакви победи не отменят това мое изискване. На състезание не бива да се виждат никакви излишни грамове по моите гимнастички.
Илиана и Анелия нямаше да заминат за Кил, където всяка година отборът на „Левски-Спартак“ отива на една „гимнастрада“. Момичетата обичат това пътуване, защото е само демонстрация, защото получават овации без съдийски оценки, защото е една малка почивка в голямото напрежение, което ги съпровожда през цялата година. Трябваше да се сърдят на някоя излишна вечеря, на някоя кока-кола, на някой сладолед. Не зная точно на какво, но съвсем сигурно сега се сърдеха на мене. Лично аз предпочитах да отидат в Кил — и заради това, че обичат това пътуване, и затова, че там винаги ги посрещат възторжено, а знаех, че сега точно възторгът на публиката им е много необходим, но никак не можех да си затворя очите, когато са си разрешили да се явят на състезание, на републиканско първенство в такъв вид.
Идват и тези четиринадесет дни на почивка, които за тях сигурно са много хубаво време. Аз съм страшно притеснена. Изглежда у мене това е някакво болестно състояние — този страх, че ако не тренират две седмици, ще отидат страшно назад, другите през това време ще ни изпреварят. Поддържам се, разбира се, с разумни доводи — другите сигурно също почиват. Ако не точно в тези четиринадесет дни, сигурно преди, сигурно след това, но едва ли някой кара все пак на нон стоп.