Оказва се, че няма за какво да се притеснявам. След почивката идват с онзи глад за игра, който обичам повече от всичко. Бързат да се заловят за едно, за друго, да опитат всички уреди, като че и у тях е имало от този страх, че нещо са загубили през това време, та искат да се убедят сега, че всичко е наред.
Отиваме на лагер във Варна. Получаваме покана да гостуваме на курсантите от Военноморското училище. Адмиралът предлага да си обявим съревнование. Ние да станем световни шампионки, те — републикански първенци в строевата подготовка на деветосептемврийския парад. Приемаме, разбира се. Искаме ли да видим на видеозапис тяхната готовност? „Не, не на видеозапис — казва Илиана, а на живо.“ Адмиралът дава команда и след това наистина гледаме един чудесен парад. Чувствуваме се много притеснени, най-много Илиана, обясняваме, че сме се пошегували, но те пак казват, че на курсантите ще им бъде приятно да направят парада си пред такава публика. Ето ни като кралски особи с целия церемониал. Командирите казват, че след няколко дни в Деня на силата и красотата цялото училище ще дойде да гледа продукцията на бъдещите световни шампионки така, както ние сега сме видели репетицията на бъдещите републикански първенци. (Те също си удържаха обещанието и наистина станаха първи, получихме телеграма.)
В Деня на силата и красотата много съжалявах, че имаме вече толкова възторжени приятели в този град, а се излагаме пред тях. Вентилаторите дръпнаха така лентите, че това вече беше пародия на гимнастика. Напразно се опитвахме да обясним, че така не може да се играе. Уредите се носеха в някаква друга посока. Хората се чудеха какво става с известните гимнастички. Добре, че Илиана съобрази да покаже какво става. Преди да започне играта с обръч, го подържа малко, за да видят всички как го люшка течението, засмя се, повдигна рамене, нещо като „Какво да се прави“, засмяха се и в залата и като че си отдъхнаха хората. Нищо им няма на известните гимнаегички. Просто не бяха съобразили, че в цялата тази програма — танци, песни, хора, ще се появят и момичетата с тези толкова ефирни, капризни уреди. Илиана даде знак за музика, започна и успокоена, че са я разбрали, успя да се справи с вентилаторите и да продължи с настроение. Моето настроение никакво го нямаше. Що съчувствие събрах в този Ден на силата и красотата! Чувствувах се като умряла, която оплакват така, пред очите й…
И ето че веднага след това дойде един турнир в Норвегия, където трите направиха нещо, което допреди няколко дни смятах за невъзможно. Играха по-силно, отколкото на републиканското първенство. Илиана направи една случайна грешка на въже и така остана зад Анелия и Лили, които си поделиха първото място. Ето че и тук съдийките вече трудно даваха предимство на някоя от тях, когато не грешат.
Илиана се притесни много от грешката си, а за мене това беше първият турнир през тази година, на който истински я харесах. Вярно, бях доволна от нея и на републиканското първенство, но това тук беше съвсем друго. Не ме интересуваше грешката. Нещо у Илиана се събуждаше. Нещо само нейно. Видях отново онази силна Илиана, която може да се хвърли цялата в една битка.
Наближаваше световното първенство и България имаше силна тройка. По-силна никой никога не бе имал. Можех да бъда горда. Но спокойна не бях. Тревожеше ме нещо. Тревожеше ме едно разминаване.