— Хареса ми.
— Какво ти хареса?
— Всичко!
— И залитанията, и пристъпванията, и онова нахлузване на обръча, и нечистият рисунък на лентата… И това ли ти хареса?
— Как мога да ви вярвам, другарко, като толкова много хора ми казаха, че съм играла изключително силно?
— Не те питам колко много са плакали. Питам те видя ли видеозаписа, видя ли си грешките? И не зная как можеш да ми вярваш, но ще трябва точно на мене да вярваш.
Лили стана победителка на „Студентска трибуна“ и когато казвам, че не съм доволна от играта й, че Илиана е направила грешка, защото е рискувала с един нов, много труден елемент на лентата, но иначе през цялото време е била по-силната, истинската победителка, Лили не казва „Как мога да ви вярвам?“, но повдига презрително рамене, което означава: „Нешка кога ли е била доволна, та и сега! Първа съм, от всички страни ме поздравяват, добре ми е, щастлива съм, само тя недоволна!“ Казвам и това, че треньорките от другите страни не са пропуснали да отбележат — спаднала е Игнатова, има лоша постановка на краката. Казвам й:
— Джапаш, Лили, точно това искаха да ми кажат, но от деликатност се изразяват не по-деликатно — лоша постановка на краката! Джапаш и замазваш. Не ме интересува победата ти. Искам да играеш хубаво, пълно, силно. Ти и другите. Не искам никоя от вас да си прави сметки за титли и медали. Тази, която ги прави, ще загуби. Пестиш ли се на тренировките, пестиш ли се на състезанието, публиката го усеща. Не зная как, но го усеща. Повярвай ми, дете! Зная го от времето, когато съм се състезавала, зная го и сега. Усещам го и това, което повече от всичко ме разстройва, е някоя от вас да излезе да играе и да й ръкопляскат от учтивост. Не мога да се зарадвам дори ако за безпогрешна игра съдийките са дали златния медал.
Лили ме гледа, мълчи, все едно, че говоря на старата си шапка. Колкото е приказлива на тренировките, толкова се затваря в подобни случаи. Зная, че като се прибере в къщи и каже, че Нешка не е харесала играта й, майка й и сестра й ще кажат, че нищо по-хубаво не са виждали и са плакали и пр. Без да драматизирам — срещу мене в такива случаи са майките, бащите, възторжената зала, та дори и специалистките, които плачат от възторг. Къде по-приятно е да чуеш, че хората не са виждали нищо по-хубаво от тебе, отколкото да ти мърмори тази вечно недоволна треньорка: „Джапаш, залиташ, замазваш, пестиш се, пресмяташ“…
„Внимавай да не те намразят“ — казва Иван Абаджиев. Как да внимавам? Него обичат ли го? Не искам да го питам, за да не изглеждам като Илиана, когато ми задава този въпрос. „Как да ви вярвам, другарко?“ Не искам да кажа: „Как да ви вярвам, другарю?“ Не искам да попитам какво прави той, за да го обичат състезателите. Зает с това да побеждава, треньорът трудно постига идеалното равновесие. Зная, разбира се, че Абаджиев ме предупреждава с грижа, с желание да ме предпази от това толкова неприятно нещо да ме намразят. Разбира се, много искам да ме обичат и зная, че това е съвсем невъзможно в момента, когато казвам на победителката: „Игра безобразно“. А на нея в ушите й още кънти възторжената зала.
Има и нещо друго. Нашата зала ги обича, радва им се. Някои грешки мога да видя само аз. Тук само аз. Спомням си, веднъж Златка Бончева каза: „Добре, че започна разбора веднага. Тъкмо бяхме готови да се нахвърлим с поздравленията, а като те слушах, се изненадах колко неща не съм видяла“. На международни турнири, на големи състезания треньорки и съдийки ги гледат не така възторжено. Непредубедени, безпристрастни, а понякога и малко враждебни очи ги следят. Там не плачат от възторг, а търсят повече грешките. Ако искам моите момичета да бъдат неуязвими, трябва да понеса тук киселите им физиономии, когато всички ги харесват и само аз не. Не мога да си разреша да изпадам във възторг, когато виждам грешки, които ще видят чуждите, търсещите грешки очи. Приемам и риска да ме намразят и все се надявам, че това ще са временни настроения, които отшумяват. Все идва момент, в който ще разберат какво точно съм искала да кажа с всички тези забележки.
На балканиадата в Серес играха лошо. Казвам по едно време на Лили:
— Не те ли е срам! Да играеш въже и да не ти ръкопляскат. Не усещаш ли, че публиката повече Кордуш хареса? Лили е готова да ми върне топката:
— На това въже никога не са ми ръкопляскали… Излиза, че съм й поставила такова „смотано“ въже, че какво да ръкопляскат хората. Не, че Лили е играла лошо днес, разбира се. Къде ти! На Лили просто й е невъзможно някога да види вината в себе си. Не зная дали си спомня, след като ми го е казала, че не е вярно, че точно това въже е предизвикало истински възторг в други зали. Не зная дали си е спомнила и после, когато в Мюнхен стана световна шампионка на „това въже“.