Не ме интересува кой какво говори. Сега имам друга грижа. Трябва да овладея положението. Да успокоя тази тройка, която само преди двадесетина дни ми се виждаше най-силната, която някой някога е имал. Това, че изживяват предстартовата си треска точно на последната продукция пред софийска публика, е много неприятно, но не е най-страшното. Важното е да се пресече кризата навреме, а много време не остава. Някакви си пет-шест дни.
Последните тренировки в зала „София“ са направо кошмарни. Илиана казва, че трябва да й вярвам и да я обичам. Иначе крачка не можела да направи.
— Добре, Илианче, вярвам ти и те обичам. Тренирай, моля ти се, както умееш, на пълни обороти. Не остава никакво време.
— Как го казвате само! Звучи като „Не ти вярвам и не те обичам“. Толкова сте намръщена, а аз наистина не мога крачка да направя, ако не ми вярвате съвсем истински…
В друго време от годината ще й кажа да не се лигави и ще я изгоня, но това са последните дни пред големия старт и зная, че Илиана не се лигави. Просто е много наплашена, много изнервена, напрежението е голямо, момичето може би сега истински се сеща колко е пропуснало през годината и колко трудно ще бъде в Мюнхен. Трябва да бъда ласкава, не намръщена, въпреки че и аз съм напрегната, и нервна, и крайно неспокойна. Ето ти нов пробелм — трябва да кажа „Вярвам ти и те обичам“ с такъв тон, който да я успокои. Трябва някак да го намеря, да го измъкна от себе си точно този тон…
Лили реве, та се къса: „Защо тренираме още по план?“ Някой пак е ограмотявал Лили по треньорските проблеми. Интересно е как ще ми предложи точно да водя тренировките си, но нямам време да проучвам сега този въпрос. Лили не тренира, а се влачи по терена. Това, което в нормално време прави за час-час и половина, сега се проточва четири-пет часа. Казва, че никога няма да изиграе без грешка тези бухалки, никога не ги е играла без грешка и сега в Мюнхен, разбира се, пак ще греши. Вайка се, че все „на това място“ грешала. Не мога да разбера за кое точно място става въпрос, защото почти няма място, на което да не греши, а преди десетина дни можех да я пусна да играе бухалки със затворени очи. Толкова сигурна, толкова силна беше. Бухалките са първият уред, с който нашият отбор трябва да започне в Мюнхен своето участие. Бухалките на Лили Игнатова! Лесно е да се разбере защо този неин ужас ме влудява.
Мисля, че изчерпвам всичките си запаси от доброта. (Зная, че ще кажат — то пък едни запаси. Нищо, няма значение.) От търпение. Всички меки методи на убеждение, докато накрая кипвам:
— Ако утре ти не играеш бухалките без грешка и с усмивка, ние с тебе няма да заминем за Мюнхен. С такава ревла не тръгвам!
Много късно, след като всичко е минало, ми идва наум, че едва ли някой би ми разрешил да си стоя в София и да чакам усмивката на Лили, но тогава изобщо не мисля, че някой може да ми забранява.
Тренираме до обяд, в три заминаваме. Лили пристига, подута от плач. Започва. Бухалките се разхвърчават по всички посоки. Лили плаче и нарежда: „Аз казах ли, че тези бухалки яикога няма да мога да ги изиграя без грешка!“
Във всичко това — безкрайно обвинение към мене, че съм й направила толкова сложни бухалки, че просто не могат да се изиграят. Като, че съм ги измислила в последните три дни, за да изтормозя горкото дете. Като че това не са същите тези бухалки, които предизвикваха фурор навсякъде, където ги показа в пълната им сила очарователната Игнатова. Но сега не е време да се обиждаме. Очарователната Игнатова е така разкисната, че да ти е жал да я гледаш. Не е време да се сърдя, че се нахвърля върху хубавата ми композиция. Представям си, че така ще започне за българския отбор Световното първенство в Мюнхен — с бухалките на Лили, които хвърчат по всички посоки (и главно извън терена), и настръхвам. Спомням си как заплете в Амстердам въжето, макар че на тренировките го играеше без грешка. Без мисъл за грешка. А сега какво ще стане? Втриса ме, като си помисля само.
Идва колата да вземе отбора за аерогарата. Казвам: „Тръгвайте, ние с Лили си оставаме тук, докато изиграе бухалките без грешка и с усмивка. Когато успее. Може днес, може утре, може в други ден, а може и след световното първенство“. И сега, в този момент, и наум не ми идва, че ръководството на БСФС няма да ме остави да чакам усмивката на Лили. Може би точно това — пълното отсъствие на мисъл за реалността — е стреснало Лили. В този момент всичко у мен е концентрирано само в това — че нито аз, нито Игнатова ще мръднем от тази зала, докато момичето не си изиграе бухалките без грешка с усмивка. Не зная, не мога да го обясня откъде идва тази абсолютна категоричност в такива моменти, но за мене тогава по-важно от всичко е било да накарам Лили да се върне към нормалната си игра.