И все пак основната ми грижа през годината беше Анелия. Исках да изведа на преден план всичко, което има в това момиче на този етап от неговото развитие, и да му дам нов тласък за преминаване в един нов етап. След много смени на композициите с нея вече се работеше много леко. Тренировките ми доставяха изключително удоволствие. Ани приема всяка нова идея с ентусиазъм, доразвива я, търси нещо свое, идва, светнала от радост, че е открила някой нов елемент. Трупахме и двете толкова сложни, ефектни елементи, че когато съставях композицията, вече ми беше жал да изхвърля каквото и да е. А освен това този непрекъснат страх, че нея все искат да я изместят, ме караше да не я щадя, да не мисля колко трудно ще й бъде. За мене беше важно едно — да е безспорна. Да няма никакво колебание, когато се определя съставът. Да не допусна Ани за трети път да остане зад борда.
Когато в първите месеци настояванията да се откажа от нея станаха много масирани, си спомних две неща, които, освен че подсилваха желанието ми да я наложа, ме караха и да мисля, че просто нямам право да изоставям точно състезател като Анелия. Преди последното контролно за Лондон ги бях пратила за пет дни на почивка на „Щастливеца“. Всеки ден Ани слизаше с автобуса да си „вземе“ тренировката. Бях и изненадана, и много трогната.
— Ани, защо идваш, нали сте на почивка?
— Много лесно излизам от форма…
Това беше вярно — бързо наваксва, но и лесно излиза от форма. Такова огромно е било желанието й да участвува в Лондонското първенство. И въпреки това понесе обидата да бъде отстранена мълчаливо. Революционно настроена беше Илиана. Беше готова да не участвува и тя на световното първенство, но да защити принципа, да защити правото на Ани, правото на Лили. Такова е било огромно желанието на Анелия да играе в Лондон, но не прие да играе на мястото на Валентина.
Веднага след Лондон побързаха да я изпратят към ансамбловото. Златка Пърлева настояваше, че точно Анелия й била необходима. С мене тогава и без това много не се съобразяваха, трябваше да я изпратя. Момичето отиваше на тренировките в залата на „Славия“ и бързаше да дойде и на нашите тренировки. Не искаше нищо да пропусне. Преуморяваше се. Започнах да се страхувам да не се разболее. Настоявах да напусне ансамбъла. Твърдях, че Анелия е родена индивидуална състезателка, че има изключителни качества, но трябваше да мине доста време, докато чуят. Мисля, че повече от всичко ги убеди това, че след тренировките на ансамбъла Ани тичаше в нашата зала.
Сега, когато препрочитам бележките си за налагането на Раленкова, всичко изглежда много по-леко, по-оптимистично. Макар че единствената ми грижа, когато си припомням, е да кажа всичко точно, да бъде искрено, почувствувано… Просто не мога да разбера как така съм забравила за онзи постоянен страх, в който се движех доста месеци. Когато след Амстердам спорът се поднови, се изплаших наистина сериозно за Ани, да не се повтори това, което за мене беше пълен кошмар — убиване на самочувствието като при Тереза. Успехът ме накара да забравя страховете си. Всичко изглежда като че въпрос само на моето добро желание. Решила съм да посветя годината на Анелия, да я наложа. Решила съм, направила съм го, успяла съм. Сама съм изненадана, че всичко изглежда толкова просто, толкова логично. Настоявали са да се откажа и това ме е амбицирало — и ето че Анелия натрупва в композициите си повече трудни, ефектни елементи, и дава една съвършена шлифовка на детайлите, и играе разкошно… Звучи почти като покана — отричайте ми състезателките, амбицирайте ме, аз ще ги правя световни шампионки. Не, не е така просто. Това е някакъв ненормален разход на енергия, на нерви.
Анелия е някакво голямо изключение. Това, че не я смачкаха толкова настойчиви отричания, за мене е едно чудо. Винаги съм мислела (сега повече от всякога), че най-добрите в света състезателки трябва да получат преди всичко самочувствие в собствената си страна. Не бива който разбира и който не разбира да раздава с лека ръка съвети.
Старала съм се през цялото време да скривам от Ани, че нея „съдийките не я харесват и няма да я приемат“, че трябва да изоставя подготовката и. Но много са пътищата, по които такава информация може да стигне до състезателя. Не всичко зависи от моето желание за изолация. Анелия е по-затворено момиче, не обича да говори излишни неща. Мога само да си представя какво й е било, когато е чувала всичко това. За себе си мога само да кажа, че нищо повече не уморява от този страх.