Спомням си често горчивината, с която Жулиета повтаряше — треньорът трябва непрекъснато да доказва. Все едно какви успехи има, за следващото първенство те не означават нищо. Ако успехът се повтори — нормално. Ако нещо се обърка, тогава вече става интересно. Как, защо, къде е гледал треньорът, какво е правил? Разбирах много добре огорчението, което се трупаше у нея.
И сега, в навечерието на световното първенство, знаех, че каквото и да направят Илиана и Лили, колкото и медали да вземат, провали ли се Анелия, за мене прошка няма да има. Ще се обадят поне двадесетина жени да кажат: „Аз казах ли?“ Много обичат тези, които изразходват енергията си предимно в даване на съвети, после да казват: „Аз предупредих!“ Това, изглежда, е някакъв особен род удоволствие. Не зная, не го разбирам. Ненавиждам го, настръхвам само като си представя всички, които могат да дойдат още тук, в Мюнхен, за да ми кажат: „Аз предупредих ли?“
Изглежда мене предстартовата треска ме хваща с пълна сила в тези мюнхенски нощи преди състезанието, въпреки че точно тук имам най-малко основание. Лили влиза във форма. Общителна, смее се, играе. Това също си е някакъв вид треска, но, разбира се, е за предпочитане пред другата. Илиана и Ани тренират изключително силно, а аз ненавиждам жребия, който изправя Лили първа да започне състезанието за нашия отбор Ани да играе последна. Илиана е боец. Може първа, може и последна, може и по средата, както й се е паднало. За нея зная, че сега ще играе по-силно, отколкото на всички тренировки, на всички състезания. И игра въпреки грешките. Още повече не мога да й простя пропиляното през годината. Представям си я сега в пълната й сила, която можеше да има, ако не беше се размотавала така… И все пак единствената, която ми вдъхва спокойствие преди голямата битка, е Илиана. Добре е да имаш такава състезателка, за която, дойде ли голямо състезание, знаеш, че ще надмине себе си. Не е нужно да мислиш за жребия. С всичко ще се справи. Съжалявам много, че толкова много се успокоих за Илиана. Сега виждам точно с какво, точно кога съм можела да й помогна по време на състезанието, но тогава бях мяого погълната от страховете си за Лили, която трябваше да играе първа, и за Ани, която трябваше да завърши състезанието в първия ден…
Разработвам тактиката за двете и съм щастлива, че имам й една като Илиана… Лили трябва да излезе уверена, да забрави страха за бухалките, да е мобилизирана. На Лили в този момент й е необходимо самочувствие. На Ани — спокойствие. И така, тръгвам да търся самочувствието и спокойствието.
Тренираме от седем часа сутринта. Разбира се, признавам всички достойнства на моделираната тренировка, използувам ги, но съм против отиването до крайност. Не признавам часовата моделираност. Треннраният организъм може да се приспособи и към климатичните, и към часовите разлики и за три дни. Ако състезанието е в САЩ, да не би да трябва да започваме в София посред нощ, за да се нагодим към разликата във времето?
И така, никак не се смущавам, че ми е даден такъв ранен час за тренировки. Заварвам по правило Елена Игнатова в залата. Помолила съм я тези дни да е плътно до дъщеря си. Иначе не обичам родителите много да се въртят по време на състезанието около дъщерите си, особено когато майката на Лили е имала възможност да дойде в Амстердам, а другите са в София. Пак Елена е в Мюнхен, а другите са без такава подкрепа, но сега нямам нищо против Лили да има това предимство. Нека да слуша колкото си иска, че от нея по-хубава няма. Сега точно наистина страшно ми е нужно Лилиното самочувствие и съм готова да направя някои компромиси. Разбира се, необходимо ми е самочувствието на всяка от състезателките във всяко от състезанията, но случаят с това световно първенство е по-особен. Идвам в Мюнхен с тройка, каквато искам да имам, за пръв път всичко върви през цялата година така, както трябва, и ето, точно в последната фаза — нерви, напрежение, всичко в свръхдоза. Не, не е претренираност, както си го обясняват повечето от хората, които ни заобикалят. То е вече и пораснала отговорност у шампионката и вицешампионката, и пораснали амбиции, и огромно желание за титлата, и огромен страх от провал. Всичко смесено.
Решавам, че Ани трябва да се изолира от всичко и всички да не натежат тези дълги часове до нейното последно излизане на терена, последното за деня. Решавам, че не трябва да знае нищо за играта и оценките на другите, че трябва да мисли само за себе си, само за своето излизане. Някъде в хода на състезанието усещам, че пълната изолация от събития и информации вече ще натежи, и подбирам какво и колко да се каже. Не може съвсем да не се говори за състезанието, но момичето трябва да чуе само това, което ще го успокои, няма да го изплаши. Не зная как точно съм улучила дозата. То е повече инстинкт, отколкото мисъл. Зная само, че през цялото време се стараех да не прониква до нас никакъв страничен човек.