По това време се обяви конкурс за ансамблово съчетание за Мадридското световно първенство. Подготвих тези деца на ЦСКА, явих се, спечелих конкурса и отново попаднах при Славчо Тепавичаров. Този път с предложение, което веднага приех — да стана треньор на ансамбловото съчетание, да си избера гимнастички от страната, без да се интересувам коя от кое дружество е (разбира се, извън тези, които се предвиждаха за индивидуална подготовка). Така започна нова страница от моя живот.
Струва ми се, че преди да отворим тази страница, се налага да се намеси журналистът. Видяла съм нещата от другата им страна. Проследила съм техния спорт и на световните първенства, и на международните турнири, и (което ми се струва най-важно) в тренировъчната зала. Понякога съм изненадана, че някои случки, които ми се виждат много интересни, състезателките и треньорките са забравили, а после, когато им припомням някои подробности, се връщат към такъв забравен ден с много радост, добавят съществени детайли, които на мене са ми се изплъзнали, защото са си били някъде в тях.
Ето че и сега, когато си припомняме събитията, които ни се струват така далечни (а не са минали и десет години), и на двете често ни се случва да се изненадваме. Учуди ме най-напред това, че от осемте състезателни години Нешка се връща тъкмо към тези седем минути, които на нея са й се сторили цяла вечност и които едва ли някой друг освен нея и Крашениникова си спомня. Мислех си, че най-много ще я вълнува винаги онази година след Варненското първенство, когато шествуваше победоносно от турнир на турнир, или онова турне в САЩ, за което всички разказваха, че американците полудявали още от първите тактове на Нешкините съчетания, или онази балканиада в Белград, когато настроението в залата десет пъти се смени, за да стигне до такова френетично приветствуване на победителката със ставане на крака и викове, каквото и в най-южните зали вече рядко ще се чуе. Всичко това Нешка отминава набързо: „Да, наистина, много хубаво беше“. Интересна е тази смесица от свръхамбиция и стеснителност. Предполагам, че Нешка не иска да разказва за победите си, за да не звучи като самохвалство, въпреки че и това признание не мога да получа. Просто отклонява въпроса.
Защо все пак съдийките през цялото време, на четири световни първенства се чудеха да приемат или да Отхвърлят Нешкината гимнастика? На международните турнири като че се поддаваха на всеобщото настроение. Залите гърмяха, Нешка наистина умееше както никоя друга да запали пет хиляди души, събрани в една зала. Любимката на публиката като че увличаше и съдийките да я признаят за първа в Скопие, Белград, Париж, Прага, Варшава, но когато дойдеше световно първенство, те се стъписваха. Нешка Робева беше наистина най-яркото предизвикателство на Жулиета. Тази треньорка новаторка налагаше безцеремонно новата си гимнастика. Свикнали преди нея повече с ефектни пози, с дълго и красиво носене на уредите, което запълваше около 80% от програмата на гимнастичките по онова време, съдийките все пак можаха да приемат Мария Гигова. Вярно, Мария играеше много по-сложна, по-наситена с трудност гимнастика, но това все пак можеше да се понесе. Мария беше нежна, лирична, грациозна.
През 1967 г. след Копенхаген един колега беше написал: „Българската вихрушка Нешка Робева едва не помете досегашните представи за художествената гимнастика“. Нешка наистина беше отишла, без да мисли, че прави революция в този спорт. Отиваше да играе, да покаже своята гимнастика, на която хората в залите се радваха. Та в София нейната поява щеше да се запомни с това, че докато бе играла своето въже, гръм беше поразил едно дърво точно пред залата, а никой не беше чул нищо. Увлечени в играта на това ново чудо на Жулиета, хората бяха отминали нещо, събрало тълпи народ. Едва когато излязоха и видяха дървото, разцепело на две, разбраха какво беше станало.
Нешка не знаеше, че прави революция, но затова пък Жулиета за нищо друго не мислеше. Нейната вихрушка трябваше да се втурне в залата като нещо съвсем ново, невиждано. Наистина трудно им е било на онези съдийки, на онези деятелки, които създаваха тогава законите на този спорт, да приемат това момиче, което играеше съвсем друга гимнастика — не тази, която те лично са предписали. Трудно им беше на останалите треньорки да се съгласят, че това невероятно темпо, което носеше Нешка, ще се наложи. Как да я догонят!
Въпреки че сега Робева като треньорка създаде у своите гимнастички и техника на по-високо ниво, и композиции, които не могат да се сравнят с някогашните, и нов стил на игра, все се случва да чуя музика, за която да си кажа — това само Нешка можеше да изиграе. Все още не е намерила и тя между многото свои гимнастички някоя, която по темперамент, по динамика да я достигне. То е нещо, което не се тренира, въпреки че и тя, и нейната треньорка смятаха, че всичко се тренира. Моите наблюдения и върху техния, и върху други спортове ми позволяват да кажа, че има неща, неподвластни на техните всемогъщи тренировки. Това е някаква искрица, която някои си носят, други — не. Много рядка — и затова може би така ярка — искрица. Нещо, което не се поддава на определение и описание. То само се чувствува. Улавяха го хилядите в залите, където играеше Нешка, и затова публиката винаги я поддържаше горещо, безрезервно. Съдинките разсъждаваха за това, какво би станало в гимнастиката, ако поощрят тази вихрушка, която наистина помете тогавашните представи. Общото негласно, но твърдо поддържано правило по онова време беше, че гимнастиката трябва да се движи в една определена „линия“. Да се търси, разбира се, новото, но предпазливо, за да не се развали с нещо линията. Да се добавя едно по едно, да се върви от връх към връх, но внимателно, постепенно. Гимнастнчките трябваше да се движат в крак, като украсяват своите съчетания с нови елементи, да вървят почти стъпка в стъпка.