Решат Нури
От устните към сърцето
Първа част
I
Стопанинът на дома, изправил се в трапезарията край отворената към терасата врата, каза на госта си:
— Огрян от прекрасната луна, изглеждаш като потънал в прелестен сън, паша… Направи си труда, приближи се за миг насам…
Уморен от пътуването и оборен от тежестта на храната, застиналият в широкото кресло принц Вефик паша трепна, отвори очи и с унил глас изрече:
— Имай милост, не възнамеряваш, надявам се, да ми предлагаш още нещо за хапване…
Пристъпвайки бавно към него, Мюнир бей му отвърна:
— Този път пиршеството ще е съвършено различно… Ще е, както се изразяват днешните млади, „естетическо пиршество за очите“…
— Не ми останаха сили дори и за него…
— Подготвил съм за своите височайши гости експозиция на различните сортове грозде от моите лозя, експозиция на моите творения.
— Изям ли и едно зърно още, ще се пръсна…
— Нали вече обяснихме, паша… Моята експозиция е по-скоро наслада за очите, отколкото за стомаха и небцето…
Мюнир бей нямаше намерение да оставя на мира стария си приятел и за да го принуди да стане, леко разклащаше креслото му.
Вефик паша се надигна с неохота.
Терасата с навеса, опасала кулата от четирите й страни, бе цялата с асми от край до край. Лунната светлина прошарваше гранките им; с уголемените си сенки чепките грозде и листата очертаваха върху каменната настилка орнаменти като в приказен дворец.
Ненадейно, за пръв път откакто бе влязъл в трапезарията, Вефик паша живна. (Заговаряше на френски винаги, когато се развълнуваше, и на английски, когато обсъждаше нещо делово или политиката!) Разпери ръце с възхита; повдигна се на пръсти, сякаш за да поиздължи невисокото си тяло, и изрече на френски:
— Скъпи мой, това тук е светът на феите, самата съкровищница от „Хиляда и една нощ“.
Цялата маса бе отрупана, бе украсена с преливащи от грозде кристални чинии. Червените, моравите, жълтите и зелените чепки блещукаха като скъпоценни камъни в бледата светлина на лампата.
Вефик паша продължи вече на турски:
— Прочутата трапеза в дервишката обител вероятно представлява нещо подобно… Не мога да не ти го призная, Мюнир… От незначителни, предназначени за хапване и за пийване нещица си спретнал същинска художествена изложба…
Мюнир бей потри ръце с горделивия свян на доволен от произведението си творец.
— Надявам се — изрече той, като продължи с нарастваща жар: — Всяка година през този сезон подготвям живия си музей… Доволен съм, че успях да го покажа и на теб… Знаеш ли каква е действителната стойност на този музей? По-голямата част от сортовете грозде, които виждаш, са мое творение… След като изгубих интерес към света и се отдадох на лозята си, любовта към лозарството ме обсеби изцяло… Успея ли да разработя лозята си, те биха могли да ми донесат най-голямото богатство в Измир… Но, и ти го знаеш, в живота винаги мисля повече за насладата, отколкото за облагата. Към лозята си се отнасям по-скоро като творец, отколкото като търговец… В своя бездетен живот пренасочих цялото си внимание към създаването на нови сортове грозде… Превърнах в изкуство науката за присаждането. И когато открия сорт грозде с нов цвят, с нов вкус, се гордея така, сякаш съм сътворил нова вселена…
Вефик паша разпери длан и я вдигна, за да погали високото рамо на приятеля си.
— То си е направо болест, би трябвало да я наречем… примерно „стафидомания“… Не е ли красив изразът? Пък и как да се отрече връзката между гроздето и изящните изкуства… Че нали цялата източна поезия, представи си го само, възпява виното, тоест възпява гроздето, старогръцката литература описва зрелищните ритуали на Бакхус, латините пък…
Вефик паша отдавна си въобразяваше, че е изкуствовед, и при всеки удобен случай принуждаваше присъстващите да изслушват неговите безсмислени и объркани теории. А Мюнир бей, усетил, че приятелят му не се е отървал от старата си слабост, приближи до устните на Вефик паша чепка грозде, с цел да предотврати тази опасност.
— Непременно трябва да опитате няколко зърна от сорта ми „Устните на любимата“! В тях ще откриете дори привкус на череша… Получих този сорт от бракосъчетанието между „Сиянието на любимата“, гроздето, което тъй харесахте на вечерята, и „Златната корона“, гроздето, което изглежда като позлатено в чинията срещу вас… Никакви белези, имам предвид в цвета и формата му, не напомнят за неговите родители, нали? Природата, драги мой, си има своите неразгадаеми закони… Нас, хората, непрекъснато ни тегли към лошотията… Тутакси бихме рекли: „В тая работа пръст има дяволът или женската изневяра!“ Подобно подозрение в случая е изключено, тъй като със собствените си ръце извърших бракосъчетанието, тоест кръстоската.