— Поздравявам ви за състрадателното сърце и за човешките ви чувства.
От известно време Джавидан се обръщаше към мен съвсем официално и ми говореше на „ви“.
— Но се надявам най-напред да опазите собствената си гордост, а после своето великодушие и доброжелателност. Погледнете в какво състояние сте, Кенан бей… Струва ми се, че състоянието ви е още по-жалко от дрехите ви… Оставете, моля ви се, кучето на Дилнюваз калфа… А вие идете в стаята си… Сега ще кажа да ви донесат дрехи…
Под смазващия поглед на жена си се заизкачвах нагоре посрамен и съкрушен. Погледът ми мярна отражението ми в едно огледало. Мизерни дрехи, унизително състояние. Наложи се, засрамен от самия себе си, да сведа още по-ниско глава. Ала това ми съкрушено и плачевно състояние породи у мен странна ярост и кураж. Поотшумялото преди малко пиянство се възраждаше наново, главата ми се маеше, пред очите ми причерняваше.
Тъкмо в този миг откъм хола се дочу глас, гласът на Намък Бехчет:
— Джавидан ханъмефенди, чакаме ви…
Този глас ме вбеси.
— Я, сред нашите гости и Намък Бехчет бейефенди ли е! Колко хубаво — изрекох аз и поех към салона.
Внезапно Джавидан се изпречи пред мен и с пресипнал глас каза:
— Какво правите, Кенан бей!… Съвземете се.
Прекрасно съзнавах какво правя. Но разтворих широко очи в жестока невинност и почуда и отговорих:
— Нищо… Съвсем естествено е… Ще кажа на гостите „добре дошли“.
— Съвземете се, за бога… Ще станете за срам, ако ви видят в това състояние…
— Аз обаче искам непременно да видя гостите. И особено Намък Бехчет бей…
— Кенан бей… Моля ви…
Когато вдигнах очи към лицето на Джавидан, съзрях нещо необикновено. В очите й имаше две големи сълзи. За пръв път, откакто я познавах, я виждах да плаче. Тези две сълзи ми въздействаха като някакво чудо. Отвратителният ми инат внезапно се пречупи, унизено сведох глава.
— Прости ми, Джавидан… Аз съм много жалък човек.
Не се осмелих повече да я погледна и влязох в стаята си…
Леките стъпки, които допреди малко се чуваха в софата, се спряха пред вратата. Дилнюваз калфа подвикна няколко пъти: „Бейефенди… Бейефенди…“
Не отговорих. Тя реши, че съм дълбоко заспал под влиянието на алкохола, и се отдалечи. Вероятно така мисли и Джавидан, вероятно плаче в стаята си.
Джавидан притежаваше непоколебима гордост. Смяташе за добродетел да прикрива чувствителността и обидата си. Но в края на краищата не бе ли и тя жена? И тя, естествено, страдаше, и тя, като всички други, очакваше утеха за сълзите си, когато останеше сама. Допреди малко, до мига, в който видях двете огромни сълзи в очите й, не съм и допускал, че тя също плаче. По всяка вероятност и нейното скритно, неразбираемо упорство, тласкащо ме от отдавна да измъчвам жена си, ми бе повлияло да смятам, че е безчувствена и силна.
Двете огромни сълзи ме измъкнаха не само от тазвечерното ми алкохолно опиянение… Струваше ми се, че съм се измъкнал и от един по-дълъг, по-кошмарен сън. Месеци наред се бях оставил на инстинктите си, на неясните пориви на сърцето си, на мрачните загадъчни пориви на душата си. Живеех като пияниците, без да разсъждавам, вършех каквото ми скимнеше… И ето че случката отпреди малко ме разбуди от този по-продължителен и по-кошмарен сън. Намирам се в един от редките си часове на будност, когато виждам своето грозно и тъжно състояние в цялата му голота и болезненост…
Какво представлявам, какво правя и най-вече накъде вървя?…
Излишно е да крия истината… Домът ми, огнището ми се руши… Фасадата все още си е на мястото… Външно е спокойна и красива… Основите й обаче изгниха, всички тайни опори се срутиха. Тази сграда чака мощния ураган на събитията, за да рухне…
Как прекрасно ме обяснява метафората, която бе съчинил за мен един от критиците ми. Аз не бях нищо повече от фойерверк, опитал се да конкурира звездите в уединения, окаян, мрачен живот. Внезапно се възвисих от мрака; разноцветните ми светлини за известно време се провидяха високо и красиво, като звездите… Само че не закъснях с жалка смиреност да се върна сред мрака на предишната си земя… За известно време новият ми живот изглеждаше като вълшебство. С Джавидан подозирахме, че не се обичаме… У мен тя харесваше твореца, а аз бях поклонник на възвишената, изящна, разкошна жена у нея… Но душите ни бяха осъдени да си останат завинаги чужди една на друга… Моят вкус, моята състрадателност, моята тъга, моята радост бяха различни от нейните… Като си повтаряхме колко се обичаме, колко се разбираме, ние приличахме на официални гости, задължени да се убеждават един друг, че са такива, каквито би им се искало да изглеждат.