Колко уморително беше това. Колко можеше да продължава? Поне да бях навлязъл в този живот с пусто сърце. И това не стана. У мен съществуваше една, свързана с предишния ми живот тайна любов-болест, която от ден на ден се разрастваше и се превръщаше в хронична.
Когато този път се върнахме от Измир, вече се бяхме изтощили да играем комедията си. Аз вече знаех за болестта си. Не бяха ни останали сили да прикриваме духовните и житейските различия помежду ни. Безспорно възникваха безсмислени разногласия, скандали. Не си говорехме с месеци. Единствено в присъствието на чужди хора се поглеждахме в лицата. Това все пак не беше ли по-добре, отколкото безсмислено да се измъчваме един друг? Пък и тази взаимна обида можеше да се окаже за мен последно изпитание: „Раздялата засилва големите любови, а болните унищожава окончателно… Тази взаимна обида ще заприлича на доброволно разединение. Ако не всичко е умряло безнадеждно, ако не е угаснало, тя отново би ни хвърлила в прегръдките ни“ — мислех си аз. Не стана така. В самотата на моя живот още по-настоятелно почнах да мисля за другата. Ламия се превърна за мен в нещо като „натрапчивите мисли“ при психично болните… Не излизаше от ума ми, не чезнеше от погледа ми.
Бях започнал вече да се сърдя на всичко, бях раздразнителен, груб, шумен човек. Към Джавидан изпитвах съвсем безпричинна, скрита, глуха омраза.
Сега по-ясно разбирам защо тогава желаех да се сдобря със съпругата си. Не можех да се противопоставя на удоволствието тайно да я измъчвам. След време и тази настойчивост, и тази ми съпротива започна да отминава. На тяхно място дойдоха необоснованите, тиранични, неприятни насмешки. Измъчвайки останалите, притеснявайки ги, бях почнал да изпитвам просташката наслада на хамалина, подиграващ се с лудите на улицата.
Вече не правех никакво усилие външно да изглеждам добре, да се представям за порядъчен, акуратен човек. Постепенно отново се бях отдал на бохемството, на разврата. Един ден се заигравах като обезумял на комар с най-невъзможни хора, друг ден подтичвах подир най-банални жени, след време се пристрастявах към барове и кръчми с музика. Какво падение!… Какво падение!…
Извършеното от мен само през една нощ е напълно достатъчно да покаже падението ми… Бяхме в един от баровете с неколцина гуляйджии — познавах ги от подобни аморални свърталища… Не спирахме да пием, да се кикотим, да се глумим…
Музиката по някое време беше спряла. Неочаквано ми хрумна нещо налудничаво. Надигнах се от мястото си и с клатушкане се отправих към музикантите, грабнах цигулката на единия и засвирих. Пиянските свади виковете „браво“ и ръкоплясканията се смесваха с произвеждания от чашите и чиниите шум, полуголи жени с крясъци се скупчваха покрай мен.
На най-хубавото място на една от изсвирените мелодии зарязах цигулката. „Не спирай… Още… Още…“ — викаха отвред. Не ги слушах, напуснах. В ушите ми трептеше суровият глас на вуйчо ми още от детството, още от моята ранна младост: „А така, най-накрая чалгаджията си стана чалгаджия!“
Значи след мечтанията, надеждите и безсмислените агонии бях изпаднал до това положение, така ли? Когато сърцето ми не желаеше, винаги бях смятал за непристойно да свиря на цигулка дори за любимците си, винаги бях отказвал… Нищо чудно е да се случи казаното от вуйчо… В края на краищата ще се превърна в изключително жалък чалгаджия… Или и аз като татко…
Преди малко, докато се събличах, взех решение да се покая, заклевах се да удържа на това. Усилието отново да се сдобря с Джавидан щеше да бъде безсмислено страдание… Това не е конфликт, породен от някакви случки, от някакви недоразумения, че…
Чувствата, отношенията, свързващи ни с Джавидан, гниеха като органите в едно мъртво тяло, попиляваха се, разпадаха се…
XVII
25 април, Нишанташъ
Днес следобед се разхождах из градината. Пред вратата спря кола. Помислих си: „Ох, днес е приемният ден на жена ми… Сега ще нахлуят гостите… Ще се наложи да клатя глава, да бъбря пред цял полк празнодумци…“
Казах на прислужницата, тръгнала да отваря вратата: „Ако някой търси мен, ще кажеш, че съм излязъл.“ После минах в задната част на градината.
До запустялото градинарско помещение имаше беседка. Обвита от клоните на бръшляна и на орловите нокти, а над нея се спускаха гъстите клони на стара черница…