— Ще ми позволиш ли, Джавидан, да вляза за малко? — попитах аз.
Не ми отговори директно, а сбърчвайки леко вежди, попита:
— Мога ли да узная, Кенан бей, какво желаете?
Бях седнал на стола до вратата.
— Твоето щастие, Джавидан — отговорих аз. — Кълна се, че сега не мисля за нищо друго, освен… Да поправя твоя разбит от мен живот… Да сложа най-сетне край на злините, които ти причиних…
Гласът ми потреперваше с такава дълбока тъга, че Джавидан не се усъмни в моята искреност. Тази убеденост обаче предизвикваше у нея яростен бунт, карах я да губи предишното си привидно спокойствие.
— Благодаря, че така ме разбирате… Само че с ваше позволение и аз имам да ви казвам нещо… Някои неща са се счупили толкова лошо, че по никакъв начин не могат да бъдат поправени.
Леко повдигнах ръка, прекъсвайки думите на Джавидан, и с горчива усмивка казах:
— Позволи ми… Знам, Джавидан, и аз знам, че с думи, с клетви, с обещания, с молби не ще се сложи край на това нещастие… Не съм чак такова дете… Тази вечер съм ти донесъл един сигурен лек, Джавидан!…
Жена ми ме гледаше, често премигвайки с очи, и се разтрепери, тъй като не проумяваше какво ще кажа.
— Днес, докато разговаряхте с Намък Бехчет в беседката, аз бях наблизо… В един ъгъл на тамошната кухня… Чух част от разговора ви.
Тези ми думи подействаха на Джавидан като камшик, тя рязко повдигна глава. И с горд, презрителен поглед изрече:
— Какво красиво, какво благородно поведение Кенан бей! Коя велика истина ви разкри вашето благородно любопитство?
А аз пак със същото тъжно спокойствие продължих:
— Открих лек срещу злото, което ти сторих, Джавидан. Най-много се боях от едно-единствено нещо… Да не би, въпреки всичко, все още да ме обичаш малко… Тогава вечно щеше да си нещастна… Сега обаче съм сигурен… Можеш да бъдеш щастлива с друг. Отново ще можеш да свиеш свое гнездо… Млада си, красива си, имаш немалко достойнства… Защо да си съсипваш живота с човек като мен — невзрачен, зъл, жалък?… Аз съм свършен човек, Джавидан… Дано изкуството ми, цигулката ми поне да са те дарявали с една мечта. Цялата ми същност е затворена в един красив глас… Сега и той замлъкна… Аз страдам от неизличима душевна болест… Тази болест от месец на месец, от ден на ден става все по-остра… Може би нашата раздяла ще се отрази добре и на мен… Сега разбираш какво искам, нали? Надеждата да те спася ще бъде за мен последна моя утеха.
Джавидан бе седнала на нисък стол, бе стиснала главата си с ръце. Лицето й изобщо не се виждаше, слабият светлик на кандилото потрепваше в разпилените й коси. Бавно се приближих до нея. И с ласкав глас, сякаш убеждавах дете, казах:
— Съгласна си, нали, Джавидан?
Исках да галя косата й, да целувам ръцете й, да я моля. Раменете на съпругата ми лекичко се разтърсваха от риданията й.
— Добре, Кенан… Както искаш.
Повече не се осмелих да кажа нищо. Когато излязох в тъмната софа, за миг се подпрях на стената. Бях като излязъл от стаята на болен, изпуснал сетния си дъх.
XVIII
20 юли
Днес в Тюнел35 срещнах случайно доктор Ведат. Приятелят ми, щом ме видя, се изненада:
— Каква невероятна случайност, Кенан — каза той. — Бях чул, че си заминал за Измир… Значи все още си тук…
— Ще замина скоро… Но по всяка вероятност на друго място, не в Измир.
— Къде?
— Още не съм решил.
Ведат ме погледна, понечи да каже нещо. Ала незнайно защо се отказа. И продължи в типичното за него иронично, весело настроение:
— Ще ти препоръчам да избереш някое по-прохладно място. Тази година лятото е същински ад… Веднъж през тези месеци ми се случи път към Румъния… Ах, че прекрасно, скъпи мой… Не мога да ти опиша… В сравнение с нея Тюнел е едно нищо…
Аз се засмях:
— Какво чудесно сравнение, Ведат.
Вдъхвайки хладния, влажен въздух на Тюнел, той отговори:
— Ако питаш мен, в жарките летни дни Истанбул си няма по-прекрасна вила от Тюнел… Ако зависеше от мен, щях да прекратя пътуванията през него… Като начало бих отворил вратите… Да се поразхладят бедняците… Ей богу, нито на парк прилича, нито на Гьоксу, нито на Чамлъджа… Колко прекрасно ще е да се разхождаш в тая прохладна тъмнина… Днес доста се уморих, Кенан. Трудно е да се работи в горещината. А и още не съм приключил… Преди половин час излязох от болницата… Сега тичам към лекарския кабинет… Ти накъде?…
35
Тюнел — една от най-старите подземни железници в Европа, построена в Истанбул през 1875 година. — Б.пр.