Мюнир бей си представяше, че ще зърне непокорно, грубо, занемарено момче от улицата. Възхити се, когато видя висок, слаб, безупречно облечен, стеснителен младеж със свенливи сини очи, греещи в усмивка върху приятното мургаво лице.
Макар че момчето говореше малко и отговаряше лаконично на зададените въпроси, Мюнир бей отбеляза финеса и чувствителността му и се възползва от цялото си влияние, което имаше върху съседа си.
В края на краищата решиха да пратят момчето в инженерното училище в Истанбул.
Кенан изоставяше в Измир майка си и сестра си, в Бозяка — Шеми Деде, но заедно с тях изоставяше и невинната си, безнадеждна, безумна детска любов: Лейля… Лейля бе дъщеря на висш административен служител. Кенан често я срещаше случайно из конака в Карантина. Освен това семейството на Лейля за през лятото пристигаше в лозята си в Бозяка. От малка си беше палаво, заядливо момиченце. С другите деца изобщо не се спогаждаше, разбираше се единствено с Кенан. Разликата помежду им бе две години. Кенан обикновено се държеше с нея като по-голям брат; търпеше всяка обида на малката палавница, изпълняваше всяка нейна прищявка.
Едно лято, ненадейно израснала на височина, Лейля пристигна в Бозяка облечена с йелдирме като същинска девойка. Кенан отведнъж спря да разговаря с нея, срещнеше ли я случайно по лозарските пътища, свеждаше очи, за да не я поздрави.
Въпреки това тя все още си беше предишната Лейля — прекалено лекомислено, прекалено разглезено момиче.
Веднъж на тесен лозарски път срещнала, пак случайно, Кенан и с чадъра си му препречила пътя.
— Няма как да се промушите, Кенан бей… За вас път няма, докато не ми кажете защо ми се сърдите…
Усмихнат, Кенан й отвърнал:
— Че по каква причина бих могъл да ви се сърдя?
Лейля взела да кърши върховете на тръните с чадъра си, присвила устни, нацупила се:
— Държите се студено с мен… Вече изобщо не ме обичате…
Думи, изплъзнали се от устата й с детинска чистота.
Кенан свел глава и отвърнал със спокоен, ала проникновен глас:
— Така ли мислите, Лейля ханъм?
Тези думи бяха първото и последно признание за безумната му любов към Лейля. Лудо влюбен бе от известно време в това малко момиче. Безумна любов, породена от големите черни очи на Лейля. Бе убеден, че друга на света не ще обикне, че ще умре с болката по нея в сърцето си, с видението й в очите си. Харесваше състоянието си, положението си на възрастен, който се е предал на тази черна безнадеждност като дете. Размишлявал бе нощи наред. Нямаше изход, нямаше надежда. Да пожелае това изискано, красиво момиче бе като да пожелае някоя звезда. Научеха ли какво мисли за нея, кой знае колко щяха да му се присмиват. Възможността Лейля да усети нещо го плашеше като смъртта. Бе твърде горд. Болката щеше да е непоносима, ако толкова обичаната от него Лейля започнеше да се забавлява с неговата злочеста, безумна любов.
С часове преброждаше пътищата, по които предполагаше, че може да мине младото момиче. Зърнеше ли го обаче — или свърваше от пътя си, или свеждаше глава.
Лейля отдавна бе усетила безумната му любов, само че изобщо не възнамеряваше да й се надсмива. Тъкмо напротив, и тя харесваше Кенан, сред всички останали младежи предпочиташе неговото фино, мургаво лице и свенливите му сини очи.
След случайната среща край пътя Лейля окончателно скъса със съмненията, че той я обича. И тя, досущ като съседските девойки, копнееше да се залюбят с Кенан и, измъквайки се за малко от къщи, да се заразхожда в лунните нощи под ръка с него. Кенан обаче с неразбираемо упорство не й правеше открито предложения и тя не спираше да плаче, молейки се той „да се откаже от тия детинщини“.