Последната им среща бе в лозето, два дни преди Кенан да замине за Истанбул… Лейля така и не се сдържа и затулвайки очите си с кърпичка, се разплака:
— Ще ми пишеш, нали, Кенан?
— Не… Невъзможно е…
— След няколко години, като станеш инженер, ще ме поискаш, нали, Кенан?
— Защо говориш така, Лейля ханъм?
— И ти ме желаеш, нали, Кенан?
— …
— Защо не отговаряш?
— Не плачете, Лейля ханъм… Та аз достоен ли съм за вас?
— Нека майка ти ме поиска от мама… Начаса ще се сгодим.
— Аз ли, Лейля ханъм? Аз ли да ви поискам?
Сега бе негов ред да се разридае, извърна глава, за да прикрие сълзите си. С горещите си като огън ръце Лейля бе обхванала китките му. Изгаряше от копнеж да се отпусне за миг в прегръдката му. Въпреки цялата лудост на своята безнадеждна любов Кенан изостави Лейля и плачешком избяга от нея. Самоотвержената, присъща на зрял човек постъпка, бе извършена всъщност от едно седемнайсетгодишно момче.
Следващата година, когато се върна в Измир за ваканцията, Лейля вече се беше сгодила за Джемил, големия син на вуйчо му. По-безнадеждно не можеше и да стане. Впрочем той бе погребал безумната си любов още миналата година. Плакал бе за Лейля, колкото му позволяваха силите да плаче. Съжаляваше само за едно: „Може би никога повече няма да се влюбя… Защо, когато това ме споходи, поне веднъж не хванах Лейля за ръцете?“ — кореше се той.
След време първата безумна любов на Кенан поугасна, но следата от нея, отпечатъкът й във вид на скритна и хронична тъга се бяха съхранили с години. На двайсет вече се бе превърнал в затворен, равнодушен младеж.
В училище имаше приятел, казваше се Джеват. Не съществуваше никаква прилика между характерите им, навиците им, дори насладите им. Джеват бе любовчия, бе весело, умно и изискано момче. Въпреки това си бяха допаднали.
Джеват се мъчеше да поразведри и поразвесели своя приятел, да го накара да прояви поне някакъв интерес към живота. Всичките му усилия обаче отиваха напразно.
Понякога му казваше: „Ти не си безчувствен, Кенан… За да се проумее това, не е нужно дори да се чуе как свириш на цигулка… Достатъчно е да се вгледа човек в поведението ти, в лицето ти… Защо тогава нищо не те привлича?… Защо нямаш никаква цел?“
А Кенан повдигаше с безразличие рамене и отвръщаше с неизменната си отнесена усмивка: „Знам ли? Такъв съм се родил!“
Кенан не се бе родил такъв. Неговата цел, неговата жажда за живот бяха тъй огромни, че беше трудно да се осъзнаят. Само че без време беше повярвал, че животът му ще премине в бедност и несрета, и се бе разгневил на живота. Изпитваше отвращение към полущастието. Намираше за жалко да поднасяш към устните си чаша, която няма как да изпиеш.
Според него и в живота, както в изкуството, средно положение нямаше. Успелите живееха както знаеха, както желаеха, злочестите криеха лишенията си в някой мрачен ъгъл.
На този свят най-много се отвращаваше от хората, които заживяваха край богатите и щастливите и се опитваха да бъдат щастливи с трохите от тяхното щастие. Винаги бе съжалявал и бе се присмивал на орнаментираната завеса, окачена на прозореца на някой най-обикновен клуб, на пръстена върху изхабения от пране и миене на съдове пръст на някоя млада жена. Каква беше ползата от всичко това? Човек трябваше да познава себе си, своето положение, не биваше, доколкото е възможно, да желае непостижимото, а ако му бе невъзможно, би трябвало да укрива дълбоко в сърцето си своя копнеж!
Този възглед, който по-късно се затвърди у Кенан едва ли не като господстваща идея, едва ли не почти като професия, си съществуваше у него, но по-скоро като загатнато усещане, от ранна детска възраст… Още съвсем мъничък, благодарение на това усещане, се бе отказал от всичките си права; заради това усещане бе стоял далеч от богатите си, разглезени братовчеди, от бляскавите среди в Карантина и, най-накрая, тъкмо заради това усещане бе скрил любовта си от Лейля.
Тайните на сърцето си Кенан изразяваше единствено чрез музиката. В ръцете му цигулката стенеше с жива, издълбока скръб, предизвикваща смайването как ли така извира от душата на толкова младо създание.
Инженерното училище бе завършил мъчително, също като гимназията, с цигулката обаче бе понапреднал доста. Не желаеше да се връща в Измир. Защото сега там я нямаше дори майка му. Мелек ханъм бе задомила Афифе за търговец от Сейдикьой и след сватбата се беше преместила при тях.
Понеже в Истанбул нямаше никакви именити познати, трудно бе да се настани на работа някъде. Приятели го бяха посъветвали да се захване с преподаване на музика, бяха му намерили място на преподавател — един-два урока по пеене в средните училища и два-три по цигулка из бедните квартали.