Беше си наел стая в дома на самотна възрастна жена в Бешикташ. В дъжд и кал, от сутрин до вечер с цигулката в ръка обикаляше от училище на училище, от къща на къща.
В училищата не проумяваха нищичко от неговото изкуство. В едно от средните училища беше попаднал на такъв директор, че случеше ли се да се разболее, в съня си виждаше все неговите криви крака, рунтавите му мустаци и мърлявите му дрехи. Този човек незнайно защо бе станал непоносим за Кенан. Отбелязвайки уравновесеността на младия мъж и че не го презира като останалите учители, онзи лека-полека увеличаваше нападките си спрямо Кенан. Присъстваше като досадна муха в часовете му, от време на време се включваше с някоя и друга реплика, отправяйки към Кенан я предупреждение, я препоръка: „Ама моля ви, защо не се чува никакъв звук? Ще се посрамим на юбилейните тържества… Какво представлява, моля ви се, училище «Мимар Касъм»?… Лигите ми потичат… На миналогодишното възпоменателно тържество «Фатих» нашето училище стоеше пред джамията «Света София»… Ние чак от «Света София» чухме марша, който училище «Мимар Касъм» изпълни в името на Всевечния пред училище «Чемберлиташ»… Много ценни учители има, Аллах да ги пази… Децата чак заглушават оркестъра… Вярно, и вие сте способен, ама твърде бавно ги учите… Внимавайте, това е в разрез с нашите принципи… Постарайте се…“
Този господин директор бе уволнил Кенан, тъй като на една официална проява не препасал червено-зелената лента на училището и тъй като избягвал да дава команди, докато пеел високо по улицата марша пред ученическия батальон.
Друг директор, засегнал се, че Кенан не свирил с цигулката на тържеството за сюнета10 на сина му, петнайсет дни по-късно беше написал рапорт, в който се жалваше, че „споменатият учител, вместо да повдига и да зарежда духа на младите с национални, патриотични песни, напразно си губи времето с безполезни неща, в противовес на принципите на научното образование“. Инспекторатът по просветата бе възложил проверката на рапорта на прочут със запоите си инспектор. Денят на разследването остана сред незабравимите спомени на Кенан.
Алкохолизмът бе осеял подутото лице на инспектора с мръсни съсиреци кръв, а лилавия му нос — с червени пъпки, бе придал на говора му особено пелтечене и несвързаност. Настанил се в едно кресло в ъгъла, той, от една страна, разпитваше Кенан, от друга — с ножица за ръкоделие подравняваше оръфаните крачоли на панталона си.
— Според смисъла на подсказаното в рапорта, драги, степента на вашите знания се е превърнала в предмет на обсъждане… Вие, ваша милост, не знаете ли патриотични, национални маршове?
— Да, знам някои, господине…
— Тогава защо не ги преподавате?
— Те поназнайват един-два.
— Тъй като се налага добросъвестно да съобщя своето мнение, необходимо е да добия впечатление за вашата компетентност и способност… Не се притеснявай, драги… Учителското съсловие би трябвало да е свободно…
Кенан дълго се взираше през прозореца в отсрещната разрушена сграда и не отговаряше.
— И какво правим сега?
— …
— Поставяте ме в затруднително положение…
— Не, не се притеснявайте… Тъкмо напротив, тази работа ще приключи лесно… Още сега ще напиша молбата си за напускане…
Това, че се оказа принуден да преживява единствено от уроците по цигулка из чуждите домове, измъчваше до немай-къде Кенан. Заповтаря си едно и също като печален рефрен: „Ах, докъде я докарах“ — така си говореше, докато звънеше по вратите на къщите, свеждайки очи към земята.
Този вид работа засягаше човешкото му достойнство, здравето му, изтезаваше още повече хилавото му тяло и болните му нерви.
Да обучава на цигулка отгледаните от заможни семейства храненичета и кварталните девойки, изпълнени с нетърпение тутакси, щом запаметят една-две мелодии, да покажат уменията си пред съседските младежи, не бе онова, с което трябваше да се занимава.
Неумеещи да държат метла в ръката си жени от разни квартали настояваха за двайсет дни да се научат да свирят песни, бащи, които не различаваха цигулката от латерна или от грамофон, отбелязваха мимоходом: „Два месеца минаха от началото на уроците… Постарайте се с това да се приключи до края на месеца!“ Никак не бяха малко и роптаещите: „Другият маестро ни свиреше народни песни, кабаретни песни… Вие защо не ги изпълнявате?“