Разсмиваше се и едновременно се натъжаваше, когато от време на време чуваше думи като:
„Медиха, покрий си косата… Айше ханъм, аз слизам в кухнята, ти стой близо да Медиха…“
„Ще се обърнете ли за малко? През софата11 ще минат гостите…“
„Мяркала съм ви някъде, къде ли съм ви виждала?… Не бяхте ли вие цигуларят на сватбата на Теллял Ариф ефенди?“
„Ерген ли сте? Защо не се жените?… Ще се намери, естествено, някой и на вас да си даде момичето…“
„И за вас бе заделено от сладкиша за байрама… Тъпата прислужница го дала погрешка на пазача…“
„Днес приготвихме агнешко и халва… Отделихме вашата част…“
„Бившият мъж на момичето ни имаше хубав глас… И свиреше, и пееше… Тъй че момичето лесно ще възприеме урока…“
„Да теглят лъка е нещо, присъщо на циганите.“
Беше втората година след дипломирането. В Кютахия му предложиха работа като пътен инженер. Кенан се зарадва, защото щеше да се отърве от мизерната си професия на учител по музика, и с охота напусна Истанбул.
От тук нататък щеше да преживява от професията си, а музиката щеше да съхрани единствено за себе си… Не след дълго обаче и тази надежда излезе напразна. Животът в Кютахия му се стори още по-безцветен и по-безсмислен, отколкото в Истанбул. Там поне беше независим в свободното си време; в тия часове никой не нарушаваше насладата му от изпълненото с фантазии уединение. Тук обаче не беше така. Съседите, приятелите, особено началниците непрекъснато му досаждаха. Не го оставяха сам, когато и да започнеше да работи, те нахълтваха в дома му, в стаята му. Лицето му все още изглеждаше като в детството — бе изящно и меко. Не желаеше никого да засегне, никому не противоречеше. За да достави удоволствие на другарите си, свиреше каквото те пожелаеха. Тяхната непочтителност обаче ставаше все по-настъпателна и така, постепенно, понижиха Кенан до ранга на градски музикант.
В началото, още при пристигането му тук, в града имаше един непретенциозен мутасарръф12 — беше любовчия, обожаваше насладите и забавленията и честичко уреждаше нощни гуляи и забави с алкохол. Щом се напиеше, той събличаше сакото си, връзваше лъжици на ръцете си и заставайки срещу главния данъчен секретар на Айдън, с часове хвърляше гьобеци.
Докато с безчувствеността на машина просвирваше неизменните кючеци, Кенан си мислеше: „Вуйчо ми е имал право… Влюбените в музиката са осъдени да пропаднат, да се превърнат в най-обикновени чалгаджии… Цялото ми упорство, всичките ми усилия отидоха напразно… Да, пропаднах и душата ми, също като живота ми, вече е жалка.“
Няколко месеца по-късно смениха въпросния мутасарръф. Унаследи го противен и груб старец. Дни след като пое поста, повика Кенан: „Музиката е хубаво нещо… Но при условие да не се смесва с държавните задължения… Уведомиха ме, че склонността на служителите към насладите и забавленията се е задълбочила доста… Това, естествено, оказва влияние върху служебните задължения… Настоявам още тази вечер да се приключи със забавленията и да не подбуждате колегите си с вашата цигулка… И без друго служебните ви ангажименти са и тежки, и трудни…“
Тъкмо тогава Кенан получи писмо от стария си приятел Джеват. Заминалият за Европа във връзка с образованието си Джеват се бе устроил там, дори бе подхванал някаква търговийка. Изглеждаше доволен от живота си и предлагаше на Кенан да замине при него: „Службата ти в Кютахия, предполагам, не е безценна индийска коприна… Намериш ли стотина-двеста лири, изобщо не се застоявай там… Моментално офейквай и се приземявай тук. Ние тук овладяхме науката да се живее евтино и спокойно. Здравомислещ човек си впрочем. Ще те запозная и с други облекчения. За няколко години и ще се разведриш, и ще можеш, както е редно, да продължиш занаята си в Консерваторията. Сигурно си му хванал цаката на инженерството. Въпреки всичко не се отказвай от цигулката… Вярвам в твоя невероятен талант… Ако съдбата е благосклонна, един ден ще станеш голям човек…“
Няколко седмици след получаването на писмото Кенан си взе едномесечен отпуск, за да види майка си и Афифе, и замина за Сейдикьой. По някакъв повод една вечер разказа на майка си за писмото.
Мелек ханъм този път не беше харесала никак състоянието на сина си. Младият мъж все още бе болен. Лицето му бе още по-излиняло и бледо, състоянието му, поведението му бяха като на немощен старец, предал се на апатията.