Защо тъй се бе изоставил Кенан, защо на тази възраст се бе толкова уморил от живота? Нямаше ли изход, който би й позволил да го види поне малко щастлив, който да внесе частица радост и живот в отнесените му очи?
До късно през нощта Мелек ханъм премисляше в постелята си тия неща и скришом проливаше сълзи за неизвестното страдание на сина си.
В цялата тая безизходица писмото на Джеват й се бе сторило като огромна надежда.
— Приятелят ти, Кенан, може би има право… Замини за няколко години в Европа… Може би, както казва, ще се отпуснеш… — изрече тя.
Кенан не й отговаряше прямо, играеше си с ръцете й, гледаше пред себе си и говореше:
— Моя бедничка, простодушна, невинна майчице…
— Защо говориш така, Кенан?
— Ако ме беше родила птица, това щеше да е възможно. Разпервам крилата си в простора и политам. Налегне ли ме умора, кацам върху клоните на дърветата или върху корабните мачти и си отпочивам. Ожаднея ли, се спускам към реките, огладнея ли — към дърветата с диви плодове, които принадлежат единствено на Аллах… Какво фантастично пътешествие би било, а, мамо?
Кенан, вече разкаял се за думите си, бе замълчал, бе доближил до устните си майчините пръсти, сякаш тайничко молеше прошка за тайничкия си укор.
Мелек ханъм обаче бе схванала какво искаше да й каже. Погали сина си по косата, по лицето.
— Кенан — рече тя, — и бездруго пазех за теб нашия малък дюкян в Кемералтъ… Мислех си, че един ден, съобразно нашето положение, ще се ожениш за добро момиче. Тази ми надежда отлетя… Хайде да продадем дюкяна. Вземи тия неколкостотин лири, които може да ни донесе. И заминавай при своя приятел…
— Да не си дете, мамо?… Нищо не искам аз… Животът ще ме победи… Ще стана и аз като татко… Не се отчайвай толкова много, мамо… Това, естествено, няма да продължава все тъй… С възрастта може би ще привикна с поражението; ще приема съдбата си… Кой знае, може би през последните наши дни ще бъдем и малко щастливи.
Дни наред Кенан се стараеше да откаже майка си от идеята й. Но Мелек ханъм нямаше как да пренебрегне тази последна надежда, обливаше се в сълзи и настояваше като същинско дете.
В края на краищата Кенан се съгласи. След като майчината надежда можеше да се превърне в блажена утеха, че е сторила нещо за щастието на сина си, какъв смисъл имаше да разваля сетната невинна фантазия на горката жена?
Саиб паша беше казал, че в края на краищата Кенан ще прахоса получените стотина-двеста лири от дюкяна в Кемералтъ за има-няма три месеца, и му бе препоръчал да си купи билет за отиване и връщане, та да може на четвъртия месец да се върне в Измир. Предположението на пашата не излезе вярно. Кенан остана в Европа четири години. Джеват му беше намерил някаква служба колкото да преживява. Всички часове извън службата той посвети на изкуството. Работеше интензивно и не му оставаше време да се отдава на раздиращи тялото му и съсипващи нервите му песимистични представи. Неговата отшелническа, плашлива душа постепенно започна да се отваря. Случваха му се незначителни авантюри, припламваха и гаснеха нови вълнения в сърцето му, изцяло останало пусто и пренебрегнато след Лейля. Неговият уравновесен, сериозен, но приветлив и благ нрав караше околните да го обичат, а финото му, приятно лице, съхранило все още смирената детинска чистота, спечелиха не едно сърце.
С неочаквани темпове се усъвършенстваше мощта на изкуството му. Не го задоволяваше да напредва единствено в свиренето на цигулка, старателно и детайлизирано изучаваше музика. Първият концерт, който изнесе по инициативата на значим музикант, го насърчи с невероятния си успех. Изтъкнат критик резюмира преценката си за него със следните думи:
„Всички потвърдиха, че младият турски музикант се е доближил до степента на съвършенството — «виртуоз». Аз обаче прозирам у него и още нещо. Хюсеин Кенан не ще се задоволи, навлизайки в глъбините на чуждия дух, да изпълнява единствено чужди композиции… Самият той е преизпълнен с прелестни, чисти и съкровени неща, които предстои да споделя. Това не са неравномерността и объркаността, предизвикващата боязън, колебания и лека усмивка наивност в семплата и непосредствена композиция «Тъгата на ориенталската нощ». Което не може да бъде отречено. Само че чия друга донейде първична, донейде плаха мелодика ни е завладявала до такава степен със своята добродетелност и защо тя тъй мощно въздейства върху душите ни?