Кенан, който с децата се превръщаше в дете, заприказваше ли се с младежите, се превръщаше в преизпълнен с живот и любов младеж. Авантюрата му с Нимет ханъм напредваше с невероятна скорост. Младата жена забравяше и авторитет, и предпазливост, и демонстрираше пред Кенан стеснително, детско покорство.
Една сутрин Нимет ханъм бе дошла пред вратата на „церемониалното жилище“. Искаше някаква книга от Кенан.
Младият мъж я попита:
— Защо не влезете?
Нимет ханъм се усмихна неопределено. Искаше й се да отвърне „Как така?“, ала се засрами и отговори:
— Чакат ме у Мюнир и…
Кенан се засмя безцеремонно и сложил ръце на кръста си, подхвана да се забавлява:
— Ай, ай, ай… каква сериозна причина. Каква велика загуба…
Сега и Нимет ханъм се осмели:
— Знаете истинската пречка, защо питате?
Кенан се бе приближил още повече.
— Знам истинската пречка, но не я намирам за съществена — каза той. — Боите се от мен, нали?
С полушеговит-полусериозен гняв и изненада тя извика:
— От вас ли?… Че защо?…
— Кой знае… Може би защото мога да ви целуна насила например…
Дързостта бе неочаквана. Младата жена се заля в руменина и този път ядно изрече:
— Моля ви се, Кенан бей…
Младият мъж не се страхуваше, не си придаваше важности. Със същата безцеремонна, но миловидна дързост улови младата жена за китките, целуна я бързо по страните и я пусна.
— Виждате, няма нищо страшно… — каза.
Случилото се бе тъй неочаквано и тъй щуро, че Нимет ханъм, макар да искаше да каже на Кенан нещо горчиво и сурово, така и не успя, отдалечи се, изсмивайки се нервно.
Докато тя притичваше между дърветата, Кенан не спря да се усмихва. Сетне усмивката му постепенно угасна; с ръце в джобовете влезе замислено в къщата: „Странно нещо е животът… Навремето си тръгнах от Лейля тъкмо от това място с дървесата отсреща… Знаех, че ако поне веднъж я бях уловил за ръцете, години наред щях да бъда щастлив… Не го сторих… Жестът на нещастното, злочесто момче се преобрази в грозна дързост… Сега се държах като типичен уличник, без всякакво колебание, сякаш откъсвах чепка грозде от асмата, се нахвърлих върху младата жена… Изглеждаше сърдита… Но съм сигурен, че не се е разсърдила… Значи успехът ти дава права за всичко.“
Бе влязъл в сумрачната стая с плътно спуснатите поради слънцето кепенци. Погледна положената, върху пианото цигулка и се обърна към нея като към приятел. „Няма да скучаем в Бозяка — каза си. — Предстои ми, за месец-два, авантюра с тази чаровна млада жена… И това щастие, както всяко друго, дължа на теб… Благодаря ти…“
V
„Опитахте всички сортове грозде на Бозяка, Кенан бей… Не желаете ли от Истанбулското грозденце?“
Беше следобед. Големи и малки се бяха изпокрили от горещината под терпентиновите дървета в края на лозето. Най-обикновена кория над пътя за Къркчамлар. През лятото, когато навсякъде жареше, тук оставаше хладно и зелено.
Откъм Къркчамлар вечно подухваше ветрец, градинският кладенец с широк отвор овлажняваше всичко наоколо. От тук впрочем черпеха вода и непонасящото засухата лозе (с ухаещо на мускус стафидено грозде), и зеленчуковата градина.
Гарип — миловидното като дете малко кученце, и Керем — магарето ветеран на лозята, неспирно се въртяха около кладенеца, от каменните му улеи се стичаше ледена вода. Него ден край кладенеца бе по-многолюдно от обичайното. Във вързаната между две дървета люлка спяха прегърнати две бебета; полуизтегнали се връз хладните рогозки млади жени бродираха; бродираха краищата на носни кърпи и на забрадки; малко по-нататък неразбиращи от дума палавници шляпаха в калта като патета. До кладенеца бе разположен съвсем миниатюрен каменен басейн — от там водата тръгваше по улеите, там изстудяваха гроздето.
— Не желаете ли от Истанбулското грозденце, Кенан бей?
Този въпрос Нимет ханъм го бе задала с усмивка.
Кенан, чиито очи полека-лека се притваряха, докато слушаше стенанията на водното колело на кладенеца, отговори, без да извърне главата си:
— Моля ви, не ми говорете повече за грозде, Нимет ханъмефенди…
Нимет ханъм се засмя още по-многозначително:
— Ако зърнете моето Грозденце, ще се разкайвате за думите си…
Кенан се понадигна леко, извърна се. До Нимет ханъм стоеше дребно русоляво момиченце на около четиринайсет-петнайсет години, облечено в къса бяла рокля с отворена яка.