— Ако си кротувам до фантастична жена като вас, най-напред вие ще ми се подиграете, няма да ме погледнете, смятайки ме за наивник. Моля ви, Нимет ханъм, обещайте ми… Тази вечер ще излезете в градината под лунната светлина, нали?
— Лунната светлина се появява след полунощ…
— Нали и аз тъкмо за това ви моля.
Край пътя Ламия бе открила необичайно, обагрено като златисточервеникаво вино цвете. Изчакваше Нимет ханъм, за да й го подари.
Поизнервено и бавно Кенан промълви:
— Ах, Нимет ханъм, какво толкова се тревожите за това дете?
Грозденцето сякаш се бе превърнало в нещо като враг за Кенан. Нимет ханъм изобщо не се разделяше с момичето; където и да отидеха, винаги водеше и него.
Един ден се готвеха пак да потеглят към Къркчамлар. Тогава младият мъж съвсем открито изрази недоволството си:
— Каквото и да говорите, това момиче повече няма да го мъкна с нас. Непрекъснато застава помежду ни, е, няма да кажа като черна драка, а като жълт бодил…
Нимет ханъм, усмихвайки се закачливо, погледна Кенан.
— Умен сте, Кенан бей, но не сте хитър. Не проумявате ли, аз нарочно вземам с нас Ламия.
— Защо?
— Защото ако нея я няма, ще коментират нашите разходки… И ние, понеже се боим от приказките, нямаше да можем да се разхождаме сами. Можехме ли например по това време да отидем сами до Къркчамлар? Ламия има и още едно добро предимство… Горкото дете е прекалено простодушно… Нищо не усеща. Дори случайно да усети нещо, сигурна съм, че няма да се разприказва…
В това отношение Ламия беше добра приятелка. Въпреки че винаги бяха заедно, тя рядко се приближаваше до тях. Понякога, докато вървяха един до друг, изпитваха желание да се движат по-бавно. Тогава Ламия, без да ги изчаква, без дори да си обърне главата, си продължаваше по пътя. От време на време сядаха до някое обградено от тръни и храсти дърво. Малкото момиче безмълвно се отделяше от тях и отиваше да бере цветя на отсрещните възвишения.
Къркчамлар се спускаше по ниско възвишение със стръмен склон към образуван от пороите ров. В дъждовни периоди тук изникваше малка рекичка, преминаваше долу в ниското през Гробището на геройски загиналите и се вливаше в река Къзълчуллу. Възвишението се бе превърнало в кория от преплели клоните си гъсти, млади борчета. Един ден Нимет и Кенан бяха пожелали да се спуснат към реката по този път. Боровете бяха тъй нагъсто, че се налагаше Кенан да чупи младите клони, да ги разтваря с ръце, за да може Нимет ханъм да премине.
Реката течеше със студено бълбукане. Умиха ръцете и лицата си в изглеждащата тъмнозелена вода, поела лекия аромат на смолата, която се процеждаше от боровете.
Корията зад тях прошумоляваше от време на време, прииждаше опияняващият, горещ, наситен аромат на борове.
Кенан и Нимет бяха приседнали върху един пън. Вече нямаха желание и да се прикриват пред Ламия. Без да говори нищо, Кенан милваше китките на Нимет ханъм, в тази напрегната атмосфера младата жена бавно притваряше очи, сякаш искаше да заспи, да положи уморената си, като че обезсилена глава върху рамото на своя приятел.
Днес Грозденцето се държеше странно непочтително. Седеше срещу тях, направо не си отделяше очите.
Постепенно Кенан започваше да се нервира. Накрая измисли изход. Със стеснителна усмивка и, без да погледне малкото момиче в очите, каза:
— Ламия ханъм, от другата страна на реката видях някакви жълти и светлолилави чудновати цветя… Искаше ми се да направя от тях букет за Нимет ханъм. Само че, детето ми, съм старичък… Уморих се… Ти си млада… Не искаш ли да подариш на кака си Нимет един такъв букет?
Макар че бяха изминали толкова много дни, Ламия все още не се осмеляваше да разговаря с Кенан. Този свирещ прекрасно на цигулка човек за нея бе полубог. Изпитваше огромна наслада незабелязано да му помага. Въпреки това днес Грозденцето не се подчиняваше, продължаваше да гледа Нимет ханъм в лицето, сякаш се боеше да ги остави сами.
И тя, сърдейки се недостатъчно убедително, подкрепи Кенан.
— Ще бъда много доволна, Ламия — каза.
Без всякакво желание малкото момиче се надигна от мястото си. Вървеше разколебано, спираше се, като че не можеше да се осмели да скача от камък на камък, и честичко се обръщаше. Щом премина от другата страна на реката, се обърна, сякаш внезапно нещо му беше хрумнало, и се провикна към някаква точка в корията:
— Овчарю, виж, няколко от твоите овце отиват към Гробището на геройски загиналите…