Ламия извика това и сякаш внезапно й олекна. Вече не гледаше към тях, заподскача като газела между дърветата и храстите. Когато Кенан и Нимет отправиха взор натам, накъдето се провикна Ламия, потрепериха. Един овчар и някакъв белобрад лозар ги наблюдаваха измежду дърветата.
Кенан пусна ръцете на младата жена.
— Без да знае, Ламия ни спаси от опасността — каза той.
Нимет ханъм бе прежълтяла.
— Не, Кенан бей — отговори тя. — Ламия го направи, защото е знаела. Сега разбирам… Забелязала е опасността и затова не искаше да ни остави сами.
— Значи това малко момиче знае, че ви обичам.
Без да продума, младата жена погледна пред себе си.
Когато Ламия се върна с букет цветя, понакуцваше. Полата й, ръцете й бяха обсипани с прахоляк.
Нимет ханъм разтревожено попита:
— Случи ли се нещо, Ламия?
Грозденцето се усмихна.
— Не, не е нещо важно — отговори. — Полата ми се закачи на една драка и паднах…
Ламия си беше навехнала крака. Освен това драката беше одрала китката й, беше я разкървавила.
С бащинска загриженост Кенан каза:
— Ах, детето ми, виж какво стана заради нас…
Ламия се обърна към Кенан с невинна благодарност.
— Няма значение, моля ви се… Нали не свири на цигулка като вашата ръка…
Нимет ханъм улови малкото момиче под ръка, помагайки му да върви, почти го грабваше в прегръдката си на някои по-стръмни нанадолнища.
От известно време Кенан бе завладян от особена себичност. Беше безразличен към всичко, което не се отнасяше до него, към мъките и страданията на останалите…
Въпреки това днес усети, че душата го заболя за това дете. „Колко странен човек ставам… Понякога човешките неволи ме оставят абсолютно безчувствен… А сега като ревлива, слаба, нервозна жена страдам за нещо незначително!“ — мислеше си той.
Ламия знаеше всичко. Една вечер бе отишла с леля си на гости в лозето на Саиб паша. Понеже нямаше лунна светлина, се бяха настанили на верандата под висяща лампа, около която кръжаха пеперуди.
Нея вечер Нимет ханъм бе по-бледа. Седеше кротко в един ъгъл и не участваше в разговора.
По някое време я заразпитваха.
— Изнервена съм малко… Главата ме боли… Боя се, че тая нощ не ще мога да заспя… — отвърна тя вяло. Сетне с отнесена усмивка добави: — Още от малка от време на време се чувствам недобре по същия този начин. Имахме една бавачка черкезка. С прекрасния си глас ми пееше приспивни и народни песни… Нейният прекрасен глас като че облекчаваше страданията и болките ми.
Същата вечер, след като угаси осветлението в стаята си, Ламия бе отворила прозореца. Някакво предчувствие й подсказваше: „Тази нощ Кенан непременно ще изсвири нещо хубаво!“ Малкото момиче не се беше излъгало в предчувствието си. Десетина минути по-късно цигулката вече свиреше. От протяжен таксим15 премина към приспивна песен. Придаваше вълнуваща, разтърсваща красота на простичката, неизменна мелодия — като спомена за гласа на една починала майка.
Беше тиха, тъмна нощ. Дори лист не потрепваше в дървесата. Звуците в наподобяващите купчина сенки кули бяха секнали, светлините бяха угаснали.
Ламия си представяше отворен прозорец в една от останалите без светлина кули. Подпряла с голи ръце лицето си, изглеждащо още по-бледо и по-бяло в мрака, Нимет ханъм се вслушва в прелестния звук на цигулката. Приспивната песен й въздейства като молитва на пророк, страданията и болките на кака й Нимет постепенно се уталожиха.
Вече нямаше никакво съмнение. Кенан и Нимет се обичаха. Тази безумна любов изглеждаше на Ламия красива като приказката за Лейла и Маджнун16 и тя пробуждаше в младото сърце примесена с радост печал. Мислеше си, че и тя има заслуга за тази красива приказка: първа тя бе пожелала двамата да се обикнат.
Беше в първия ден, в който бе видяла Кенан. Нимет ханъм, за да му каже нещо тайно, бе приближила лицето си до Кенан. С леко порозовели страни, тя говореше с невероятна жар; младият мъж слушаше, насочил вниманието си повече към устните, изричащи думите.
Ламия бе ги наблюдавала съвсем незабелязано.
Колко красиви изглеждаха бялото лице и блестящите черни очи на кака й редом с милото мургаво лице и приветливите сини очи на Кенан. Малкото момиче тутакси откри, че двамата са подходящи един за друг, и си каза: „Колко хубаво би било кака Нимет да обикне Кенан бей!“
16
Герои от едноименната поема на персийския поет и мислител Незами Генджяви (ок. 1141–1209 г.). — Б.пр.