Макар да изглеждаше като момичетата на нейната възраст, които със своето простодушно и разсеяно поведение нищичко не забелязваха, Ламия не пропускаше и най-незначителните техни жестове, думи и погледи и с всеки изминал ден все повече разкрасяваше любовния им роман в представите си.
Сега вече нямаше никакво съмнение. Тази вечер Кенан свиреше на цигулка за Нимет ханъм и болната й кака го знаеше.
Времето напредваше, цигулката изобщо не спираше. Към радостта на Ламия се прибави и малко тъга. Хубаво нещо е да обичаш. Колко жалко обаче, че и тази приказка, като всички останали, ще приключи с раздяла, с болка от раздялата, дори със смърт. Щяха да крият един от друг тази красива любов до смъртта си. Ламия бе доста простодушно за възрастта си дете. Според нея един мъж можеше да признае безумната си любов на някое момиче само в нощта, когато повдигне бялото й булчинско було.
Безумната любов беше специално блаженство само за тази нощ в живота. В тази нощ човек узнава всички житейски поуки и на следващия ден, когато изгрее слънцето, няма какво повече да желае от Аллах.
След същата вечер авантюрата все повече започна да занимава Грозденцето. Докато вършеше домакинската работа, мислеше за тях, докато забавляваше децата на чичо си, умът й бе зает от тази любов; нощем заспиваше с представата как те двамата се гледат в очите.
Една вечер пак слушаше през прозореца цигулката на Кенан. От очите й се зарониха сълзи, които не смогваше да възпре. „Жалко, ще се разделят… Останаха по-малко от два месеца… Нимет ханъм ще замине за дома си, а Кенан бей — кой знае за къде… Няма да се виждат… — казваше си тя, опирайки главата си на прозореца. — Как ще издържат? Как ще живее кака Нимет, без да чува тези прекрасни звуци, без да вижда Кенан бей?“ — хълцаше тя.
Беше изключително доволна, че я вземаха със себе си, където и да ходеха. Сърцето й трепереше от страх, да не би да ги засегне, да не би да остане извън атмосферата на тяхната обич.
Бяха закъснели една вечер повече от обичайното в Къркчамлар. Когато излязоха на пътя, се бе стъмнило доста, бе изгряла и луната.
С чадъра на Нимет ханъм в ръка, Ламия вървеше пред тях, те — зад нея, и усещаше как постепенно забавят крачките си.
Грозденцето не се обръщаше назад. Заради лунната светлина, която ги осветяваше в гръб обаче, виждаше сенките им на пътя. Сенките им лека-полека се доближаваха, ръката на Кенан обвиваше кръста на Нимет ханъм, младата жена облягаше главата си върху рамото на своя приятел. На едно място съвсем спряха. Сенките им бяха се откроили ясно, като на киноекран, върху порутената стена на изоставена кула вляво.
Ламия видя как Кенан хваща Нимет ханъм за китките, как я привлича към гърдите си, как отново и отново целува отпуснатата назад с уморено покорство глава на младата жена. Докато вървеше, опитвайки да се прави, че нищо не забелязва, краката и ръцете на малкото момиче трепереха; Ламия вътрешно се разлюляваше от вълнуващо негодувание, от вълнуващ трепет, сякаш тези целувки бяха докоснали нейното лице, нейните устни.
Нямаше никакво желание да ги погледне, когато се раздели с тях при портата на лозето. Разтреперана, затвори очи, когато кака й Нимет я целуна с горещите си, сякаш разжарени от целувките преди малко устни.
Тази нощ Ламия не можа да заспи до късно. Някакви нейни чисти и фини чувства, свързани с Кенан и Нимет, бяха наранени, бяха принизени. Тя им се и сърдеше, и ги жалеше, и изпитваше нещо като отвращение от тях.
Същата тази нощ бе решила повече да не се разхожда с тях. На сутринта обаче сред навлязлата през прозореца свежа светлина се пробуди радостна и спокойна както винаги; и по-нетърпеливо от всякога. Зачака часа, в който Кенан и Нимет ханъм щяха да се срещнат. Като излязоха заедно на разходка, тя се държеше на разстояние от тях. Сърцето й, умът й обаче бяха заети единствено с тях. Лятото на момичето просто се бе преизпълнило с тази любовна история и то живееше унесено и щастливо в атмосферата на силна, безумна любов. Любовта му носеше не само блаженство, а и мъничко гордост. Тази никому неизвестна тайна си я знаеше единствено то. Пък и Ламия бе убедена, че намирайки се непрекъснато край тях, закриля любовта им. Нали смисълът на случката с овчаря и лозаря, които не биваше да видят как се целуват в устата, бе тъкмо в това? Не беше ли отвела веднъж децата да играят с топка на пътя, за да ги остави сами в ровината под терпентиновите дървета?
Отначало много им се сърдеше заради непредпазливостта. Веднъж дори й беше минало през ума да поговори открито за това с Нимет ханъм. После обаче се убеди, че имат право. Каквото и да правеха, те се обичаха. И след известно време щяха да се разделят.