Кенан обаче смени темата, без да попита нищичко. Ламия си помисли, че съществува вероятност той да се притеснява.
— Знаете ли кога ще пристигне кака ми Нимет? Не утре, вдругиден… Събота вечерта… Какво ще ми даде Кенан бей за радостната вест?
За пръв път произнасяше името му, за пръв път имаше куража да поиска нещо от него.
Това момиченце, с неговите простосърдечни думи, започваше да забавлява Кенан. Постепенно Ламия ставаше по-смела и, потрепвайки с устни и клепачи като готово да се разплаче дете, продължаваше да говори:
— Предоволна съм, че кака ми Нимет пристига, Кенан бей… Аз всичко знам… Не се бойте, никому нищо няма да кажа… Вече колко дни страдам заради вас двамата… Снощи забелязах… Стаята ви бе тъмна… Не запалихте лампата, не свирихте на цигулка… Уплаших се, помислих си да не би Кенан бей да е болен, Аллах да го пази…
Ламия изрече това с такава невинност, че за да не прихне от смях, Кенан захапа устните си. Защото двамата с Нимет бяха прекрачили границата, бяха стигнали до състояние на дръзка и смела лудост. Предишната вечер, когато прозорците са останали тъмни, а цигулката без звук, те бяха прекарали заедно в един хотел, в „Буджа“.
Вероятно и Нимет ханъм поне мъничко се е забавлявала с простодушието на Ламия.
— Много ми се искаше да видя самия Кенан бей и цигулката му… Помоли го тази вечер да изсвири онази приспивна песен!… Ти ще слушаш вместо мен — тъй ми каза.
Докато изричаше това желание, Ламия потреперваше от радост, задължението да слуша цигулката вместо Нимет ханъм като че я караше да се чувства горда.
Същата вечер се оттегли рано в стаята си.
Угаси лампата. Отвори прозореца. Започна да чака приспивната песен, която той щеше да изсвири за Нимет ханъм. Минаваха часове, цигулката обаче не прозвучаваше. Същата вечер Кенан се беше отбил в лозето на Мюнир бей и едва когато уморен се прибра в кьошка, се досети за обещанието си.
Изглежда, и Ламия бе забравила. Когато отново срещна Кенан, не спомена и дума. Първото разочарование в тази красива любовна история остана в душата й като страдание, предизвикано от желано и непостижимо нещо.
VII
Септември бе на път да си отиде. Лозята обаче все още изгаряха в августовска жега, единствено след полунощ наоколо се спускаше влажна хладина.
Кенан бе преустановил вече безделничеството. Произведението му напредваше, даряваше го с повече радост и надежда, отколкото очакваше. Работеше предимно нощем…
И бездруго, още от детската му възраст, нощта оказваше необичайно въздействие върху Кенан. Денем се чувстваше леко отпуснат, леко уморен и безцелен, в мрака, заедно с първите запалени светлини, започваше да се ободрява, да живва.
Спря да ходи по гости всяка вечер в някое от лозята, не обикаляше с дечурлигата из полята. До късно вечер пушеше цигари на предната веранда на кьошка или в някое уединено кътче в лозето; влизаше в стаята си, когато след полунощ не навреме заваляваше дъжд и откъм лозята долиташе едва доловим мирис на хладна земя.
По прозорците, гледащи към стената на верандата, Саиб паша бе монтирал цветни стъкла. Кенан вечно държеше тия прозорци отворени, в стаята си запалваше само плътния абажур, осветяващ пианото.
Нерядко Кенан работеше чак докато угаси лампата, до разсъмване. Около светлината се събираха пеперуди и нощни насекоми с блестящи зелени крила, техните, отразяващи се върху стената уголемени, потрепващи сенки изпълваха стаята с безмълвен живот.
Младият творец много харесваше безвредните нощни насекоми. Понякога с усмивка си мислеше: „Стаята ми прилича на моето сърце, там, въпреки понапредналата ми възраст, вечно има такива безмълвни потрепвания на живота. Там непрестанно се блъскат леки като пъстроцветната заблуда на очите неща, потрепват и обгарят нежните си крила в някакъв таен огън. Стаята ми прилича на моето сърце…“
В лозето имаше едно старо куче, името му беше Кузгун. Денем Кузгун бе кротък, тормозен другар на Керем и децата, нощем обаче се превръщаше в страховит пазач — по тесния път зад лозето не можеше да прехвръкне и пиле.
Кузгун доста се беше привързал към Кенан. Нощем кучето не се отделяше от вратата пред верандата. Кенан бе забелязал как в някои вечери старото куче скачаше внезапно от мястото си и се втурваше със скимтене към пътя зад лозето. Без да се връща повече, от време на време Кузгун на пресекулки издаваше нежни звуци — както правеше през деня, докато си играеше с дечурлигата.