С цялото си великолепие последната лятна луна обрисуваше върху напомнящата матов седеф повърхност на небето хълмовете, кулите, дървесата, скалите — с всичките им очертания — и Бозяка приличаше на светлосива релефна картина.
Върху просналите се голи лозови редици се забелязваше как лунната светлина се полюлява, как се вдълбочава като светлина, отразена във вода.
Кенан бе привикнал да вижда на верандата нежния силует на Ламия. Струваше му се, че в нейно присъствие работата му спореше повече, че му хрумват по-красиви неща. И той навремето притваряше очите си, докато слушаше уда на стария майор по вторниците в Текето, и той, потрепервайки, пребледняваше така. Приликите в живота им не се състояха единствено в това. Една нощ момичето отново бе заразказвало за баща си:
— Когато заминах на Изток, бях на дванайсет години. И въпреки това се грижех за баща си като майка… Имахме си една прислужница. Готвеше ни, переше ни… А аз настоявах сама да гладя ризите, носните кърпи на татко, събуждах се рано, за да му приготвя със собствените си ръце кафето… А той ми разказваше за мама… Ако беше жива, вероятно щяхме да сме се върнали в Истанбул и щяхме да сме се настанили във вилата ни в Пашабахче… От време на време татко излизаше на проверки с жандармеристите… Един ден, както преминавали реката, конят му бил завлечен от течението… За пет минути водата го отнесла. Мелничарите го настигнали и спасили, само че доста късно… Водата заблъскала горкия ми татко в някаква скала, бил си ударил много лошо главата и гръдния кош… Десет дни лежа болен… Приятелите му лекари се стараха наистина… До деня на смъртта му аз стоях в болницата, по цяла нощ, чак до зори, аз го чаках… Най-накрая състоянието му една нощ се влоши… Изведоха ме насила навън, не ме пуснаха при него, докато не почина… Макар да бях толкова опечалена, него ден бях в ролята на негова майка. Отворих през плач раклите и извадих със собствените си ръце всичко необходимо за един мъртвец. Не пожелаха да ми го покажат за последен път. Имаше един доктор подполковник. Паднах в краката му. Съжали ме, хвана ме за ръка и ме отведе до леглото на татко. Не можах да погледна лицето му. Само целунах нозете му.
Гласът на Ламия трепереше, очите й бяха пълни със сълзи. С огромна нежност Кенан погали русата й коса.
— Твърде си млада, момичето ми, ще забравиш. — После, с тъжна и вглъбена усмивка, добави: — Все пак успяла си за последно да целунеш нозете му… А аз дори не знаех къде и как е починал баща ми.
VIII
Беше към средата на октомври. Бяха заваляли първите дъждове, миграцията на птиците бе започнала. В лозята до зори се устройваха прощални забавления, горяха се борини, пееха се песни. Въпреки това над Бозяка бе паднала уморената печал на утрините, която идва след преминали в скука, пиене и музика сватбени нощи.
Листата на дърветата бяха окапали, кориите, ровините се бяха сдобили с непоетична голота. По изсъхналите асми се люлееха изжълтели чепки грозде, останалите без листа, изглеждащи черни и съсипани като след голям пожар лозови чукани простираха редиците си под бледото слънце в далечината.