Между пастира с блестящите „Черни звезди“ и султанката с бледо лице пламва безумна любов.
Няколко нощи „звездите“ съзерцават върху лицата им най-красивата любов на света. Безумната любов така забулва техните очи, че те не виждат бавно придвижващите се в мрака и обграждащи ги дълги сенки на копиеносците.
Когато пастирът забелязва опасността, вече е твърде късно. В този момент обаче той престава да бъде пастир. В минутата, когато любимата му изпада в голяма опасност, той се превръща в млад владетел, в чиито вени внезапно закипява кръвта на предишния воин. Използва тоягата си като копие и воюва, докато любимата му се шмугва през тайната дупка в оградата.
На следващия ден отвеждат пастира пред владетеля. Няма никаква полза от заплахите, от изтезанията, с див инат младият принц крие коя от султанките е неговата любима. Затварят го в тъмна килия; след продължителни размисли изходът се намира.
Една по една дванайсетте султанки трябвало да минат пред пастира. Съзре ли любимата си, той със сигурност нямало да може да се сдържи, щял да издаде тайната си ако не с вик или с някакъв жест, то поне с трепнал в очите му блясък.
Вечерта, щом узнава за това решение, младият принц пожълтява като мъртвец. Ала не отронва и дума.
На следващата сутрин в Лунната градина се струпват много хора, довеждат принца и го настаняват да седне срещу един кръст, отрупан с цветя и с червени гълъби. Една по една султанките се приближават към него. Разберяло ли се коя от тях е виновна, тя мигом щяла да бъде разпната на кръста. Облечени в бели копринени покривала, султанките една по една се спират пред него, а висок негър открива лицата им едно по едно.
Владетелят впива проблясващите като два въглена свои очи в очите на овчаря и чака.
При отмятането на всяко покривало изникват побледнели от страх красиви лица с насълзени очи. Пастирът обаче оглежда всяко от тях с едно и също спокойно изражение, с един и същ отнесен поглед.
Владетелят — вещ в душевните неща човек — изрича: „Върнете този пастир там, където сте го намерили… Онази нощ вие ще трябва да сте видели призрак… Нито една от съпругите ми няма вина… Ако този млад овчар бе разпознал в някоя от тях любимата си, би се издал непременно. Това е експеримент, по-коварен и от най-кървавите ми изтезания.“ На следващата вечер, въпреки сполетялата я опасност, султанката се измъква през същата дупка в оградата и заварва пастира под същото дърво. „Да избягаме от тук… Отведи ме, където пожелаеш“ — казва му тя. Пастирът се усмихва с онзи величествен, пророчески покой и смиреност пред Бога, с онзи отнесен поглед в очите й отговаря: „Няма вече възможност да избягаме… Ти не познаваш пътищата… А аз не бих могъл да те поведа… Побоях се, че зърна ли те пред себе си, очите ми не ще могат да скрият нашата тайна и снощи, в затвора, със собствените си ръце се ослепих… «Черните звезди» вече изгаснаха, не виждат!“
Ден по-рано Кенан бе получил писмо от годеницата си. Девойката питаше докъде е стигнал с произведението си, искаше нотите на завършените части.
В отговора, който й изпрати, Кенан я уверяваше, че операта напредва. Но искаше позволение да не й изпраща нотите и го обясняваше така: „За мен е твърде важно първото въздействие, което ще ви окажат тези части, вдъхновени от вас. Боя се да не изпусна това въздействие, ако ги слушате с друг, а не с мен. Ще ви бъда признателен, ако проявите малко търпение, ако изслушате произведението ми изпълнено от мен, ако не ме лишите от щастието да наблюдавам първото му въздействие върху вашето лице.“
Кенан и се разсмя, и се засрами, след като изписа тия фрази. Защото нито една част не бе сътворена изцяло. Тъй жизнен и пламенен, докато се забавляваше, щом опреше до работа, Кенан започваше да изпитва някаква странна неохота, някаква надмогваща го вялост. Заедно с живота му се променяха и вкусът му, и нравът му.
В миналото бе враг на множеството. Сега не можеше без него. Множеството, шумотевицата го караха да се показва иззад облаците както слънцето, караха го да живва. Още като малък се бе отказал по собствена воля от всичките си права. Сега смяташе, че има право над всяко красиво нещо, изпитваше нестихващо желание за всяка наслада. Онази лека болка в главата, която свежият босфорски въздух по никакъв начин не можеше да прогони, тази сутрин го караше да размишлява върху песимистични, безрадостни неща: „Каква полза да крия… Превръщам се в безочливо парвеню… Животът ми наистина е забавен, но не и изискан, не и чист… Умереността не ми е в природата… Казвам си: «Или всичко, или нищо!» Трябва да променя този начин на живот… Мое право е да се забавлявам и да живея истински… Все пак в това трябва да се въведе някакъв ред… И когато работя, умът ми и сърцето ми да бъдат свободни… От близо два месеца се каня да започна да работя… Не се получава… Нищо не ми идва отвътре… Все пак не съм свършен човек… По всяка вероятност и Истанбул ми оказва влияние… Тук не е мястото, където би могъл да работиш…“