Бе разбрал, че и този ден нямаше да може да поработи. И за да си намери някакво занимание, реши да подреди библиотеката си: още не беше намерил време да сложи в ред пристигналите от предишния му дом книги. Прелистваше списанията, бършеше прахта от книгите, късаше и хвърляше ненужните листа и вестници… От голяма нотна тетрадка бе изпаднал пожълтял плик. Върху него бе отбелязан старият му адрес. Пристигналото, докато е бил в Европа писмо се бе смесило с листове, беше се изгубило. Кенан с любопитство разкъса плика. На пощенска картичка с изглед от Измир ситен, изящен женски почерк бе написал с избледняло мастило следните редове:
„Кенан бей, вчера прочетох новина за вас в един истанбулски вестник. Операта ви била представена в Европа. Били я харесали много. Аз нали ви го казвах? Жалко, че нито тя, нито аз успяхме да я гледаме. Вчера бяхме в конака на вашия вуйчо паша в Карантина. Съобщиха ни радостна вест. Щял сте да се жените за принцеса. Поздравявам ви. Вече нямам надежда, че тази година ще дойдете.
Това поизбеляло късче писмо сякаш излъчваше дъха на лятното слънце, дъха на лозята. В болните, безрадостни очи на Кенан се пробуди лека светлина. Затвори очи, за да си припомни още по-ясно изящното, осеяно с лунички лице на Ламия, меланхоличните й зелени очи, и си каза: „Ах, горкото Грозденце не ме е забравило!“
От миналата есен досега на два пъти се сещаше за Ламия. Първият път бе вечерта, когато се представяше операта му. Докато изпълняваха най-любимата на Ламия част, Кенан неволно бе притворил очи и бе видял стаята си, изпълнена с безшумните трептения на нощните насекоми, бе видял облегналото главата си на пианото Грозденце, сълзите по луничавите му страни, изтощения захлас в зелените му очи.
Кенан бе захвърлил писмото върху една маса. Продължаваше да къса ненужните хартии, да подрежда книгите в библиотеката една по една. Владееше го предизвиканата от това писмо фантазия, пред очите му се нижеха лозята на Бозяка, светлосивите лунни нощи, тесните, потънали в зеленина пътища, Арапдере, Къркчамлар, чуваше неповторимия, печален ней на Шеми Деде, стоновете на водното колело, което Керем бавно въртеше.
Кенан прочете още веднъж захвърленото върху масата писмо. „Ах, Грозденце, накара ме да се размисля… Толкова силно пробуди у мен желанието пак да видя Измир, че едва ли ще мога да устоя… Може би ще ми бъде по-полезно… Вероятно там ще открия вдъхновението, което безуспешно търся… Разбра се, че тук няма да мога да работя спокойно… Трябва да телеграфирам на мама… Да не идва напразно тук… До няколко дни ще я намеря в лозята на Бозяка.“
X
Нея година лятото бе дошло рано, животът в лозята се беше пробудил преди сезона. По пътя откъм Кятибоглу за Бозяка прииждаха товарни коли, каруци, бели, розови, лилави йелдирмета, детски викове, смехове и песните бяха започнали да развеселяват лозята.
Потъналите девет месеца в мъгли, в печално уединение сред дъждовете кули една по една отваряха дървените си прозорци; в зеленината наоколо до късно вечер играеха позлатени светлини.
Ламия доста се бе притеснила същата зима в Измир, беше очаквала, броейки дните на пръстите си, кога ще замине за Бозяка. Първите дни се бе забавлявала доста. Будейки се преди изгрев-слънце, бе прошетала лозарските пътища, бе отскочила с децата на чичо си, понеже нямаше друг приятел, до Къркчамлар, до обяд се бе излежавала на земята под дърветата.
Тази година най-добрите й приятели в Бозяка бяха Керем и Кузгун. Обичаше с някаква неразбираема духовна симпатия магарето с изтерзана муцуна и старото лозарско куче със златистожълти очи. Керем отново бе започнал да чака с мечтателно търпение кога ще привърши тежката му работа около кладенеца между терпентиновите дървета.
Ламия качваше върху гърба му някое от децата, прекарваше едната си ръка през кръста му, за да не падне, а с другата, галейки по муцуната и зад ушите Керем, нагаждаше крачките си спрямо неговите. Това предизвикваше у нея безпокойство като при разходка из непознати места насън. Щом Керем спреше, на нея й се струваше, че се е пробудила от сън, и не можеше да си припомни колко време е вървяла.