А надвечер, когато слънцето залязваше, се отправяше с Кузгун към края на лозето, настаняваше се върху отчупената част от стобора, поставяйки главата на Кузгун върху скута си, и чакаше, докато съвсем се смрачат прашните пътища.
Цъфналият бръшлян бе обвил спуснатите кепенци на „церемониалния кьошк“. Понякога, под предлог, че ще си набере цветя, Ламия обикаляше покрай кьошка; в минутите, когато се намираше там, си мечтаеше скръбно, като хората, посещаващи тюрбетата18.
В нейните очи това място беше гробницата на онази миналогодишна, красива, безумна любов. Онази безумна любов сега се беше превърнала в далечна стара приказка, като приключението на Лейла и Маджнун.
Дъждовните, студени зимни месеци в къщата на Шюкрю бей в Икичешмелик не бяха успели да изтръгнат малкото момиче от въздействието на онази приказка.
Времето все беше мрачно, къщата все бе привечерно сумрачна. Не липсваше и шумът от колите, преминаващи по калните улици, от зори до мрак гласовете на продавачите не напускаха къщата.
Когато не бе заета с домакинска работа, Ламия се настаняваше край прозореца и с часове плетеше дантела на мъждивата, приглушавана от решетките светлина, влошавана още повече от дебелите завеси от Дамаск. Чичо й и леля й бяха забелязали промяната у нея. Нямаше как да проумеят обаче какво става с малкото момиче. Тъжна не беше; защото от време на време я чуваха да се смее повече от обичайното. При това смехът й бе искрен, нежен, трептящ, кристалночист… Болна не беше. Тъкмо напротив, от ден на ден все повече разцъфтяваше като цвете, придобиваше цвят, в бледото светлозелено на очите й потрепваха отблясъци като сътворени от слънцето изумруди.
Дори изглеждаше щастлива. Русата й коса придаваше сякаш лека светлина на плътните сенки от завесите, в очите й, изгубили се в изящната дантела, проблясваше негаснеща усмивка.
Като че тази година Грозденцето бе пренесло в душата си малко светлина, малко топлина от лозята на Бозяка.
С часове се забравяше в тази щастлива мечтателна атмосфера, виждаше в изящната мрежа на дантелата Бозяка — слънцето, проблясващо по скалите, лунните лъчи, шарещи по чердаците, трепкащите жълти пътища, сумрачните сенки върху стените на порутените кули.
Беше започнала да плете широка дантелена яка, за да я подари на Нимет ханъм. Тази яка, чийто модел бе измислила сама, беше като странна Приказка от хиляда и една нощ: през резбовани решетки на чердаци висят лозови листа и чепки грозде, около изгрели над борови хълмове луни потрепват пеперуди и дългокрили нощни насекоми, вода се стича към препълнени с грозде басейни. В едно от ъгълчетата на тази легенда е изобразена и цигулка.
Докато се занимаваше с плетката, Ламия си припомняше някои от мелодиите на Кенан, съвсем тихичко, сякаш се боеше другите да не я чуят, си ги повтаряше с чистосърдечен глас, понякога сълза се процеждаше през миглите й и падаше върху дантелата. Когато завърши дантелената яка, поиска позволение от чичо си и за два дни отиде да гостува на Нимет ханъм в къщата й в Каршъяка. От месеци нетърпеливо бе чакала този ден. Кака й Нимет кой знае откога копнее да види Кенан. Кой знае каква необходимост има да поговори за него? Горкичката жена, не може пред никого да разкрие тайната си…
В парахода за Каршъяка, мислейки за мига, в който щеше да види Нимет ханъм, сърцето й сладко се свиваше. Щяха да се усамотят в някой кът на къщата и два дни и две нощи щяха все за него да си говорят.
На малкото момиче му се струваше, че говорейки за Кенан, частица от него щеше да оживее помежду им.
Него ден Нимет ханъм имаше и няколко гостенки. Младата жена посрещна Грозденцето с голяма радост. Непрекъснато му обръщаше внимание, пренебрегвайки останалите жени. До полунощ обаче нито за миг не останаха сами.
Нимет ханъм още повече бе напълняла. Изглеждаше доста по-радостна, несмутима и щастлива от преди. Докато непрестанно разговаряше през смях, Ламия взе да изпитва някакво тайно страдание, взе да се съмнява. Нима кака й бе започнала да забравя Кенан? Но как би могла да си представи такава възможност? Как се забравяха красивото мургаво лице на Кенан, усмивката в сините му очи, блестящите му бели зъби, целувките му? Малкото момиче се питаше с истинско простодушие и с почуда и накрая се засрами от собствените си съмнения. Кака й Нимет пак го обичаше. Но какво да се прави? Тя беше омъжена жена. Беше принудена да укрива тайната си, да се смее, плачейки.