Щом дойде време за лягане, Нимет ханъм запали един свещник.
— Хайде, Грозденце, да те заведа в стаята ти — предложи тя.
Качиха се в спретната, малка стая с бяла подова настилка, на най-горния етаж. Най-сетне бе дошъл дългоочакваният момент. Силно вълнение разтърсваше Ламия. Не се осмеляваше да погледне в лицето Нимет ханъм. Младата жена бе оставила свещника.
— Уморена си, малката ми — каза тя, — добре да се наспиш… Утре трябва да се става рано… Защото ще те заведа на разходка… Не забравяй съня, който ще сънуваш тази нощ… Сънят, който човек сънува в къщата, където спи за пръв път, се сбъдва. Аллах да те дари със спокойствие…
Нимет ханъм се беше запътила към вратата. Объркано, разтревожено Ламия каза:
— Како…
— Какво има, Ламия?… Защо така трепериш, момичето ми?…
— Нищо ли нямаш да ми кажеш?
— Странна си…
— Како… Кенан бей ти пише писма, нали?
— …
— Не си забравила Кенан бей, нали, како Нимет?
Държеше с треперещи ръце китките на Нимет, гледаше я със зелените си очи, изпълнени със страдание.
— Защо питаш, Ламия?…
— Аз ли не знам вашите тайни? Искам да те утеша, како!…
Устните на Грозденцето потреперваха, сълзи изпълваха дългите му мигли.
Това бе тъй детинско поведение, че Нимет ханъм не се сдържа, прихна и я целуна по зачервените страни.
— Какво странно дете си ти!…
Този смях прекърши най-нежната струна в сърцето на Ламия, тя започна да изпитва неясна омраза към младата жена.
— Значи забравихте Кенан бей, како Нимет…
Нимет ханъм все повече се смайваше.
— Не, Ламия… Не съм го забравила… Винаги ще си спомням Кенан бей…
— Ще пожертвате ли част от съня си, како Нимет?
— Добре, детето ми, както кажеш…
Приседнаха в края на белия креват. Най-напред Ламия й даде донесената като подарък дантелена яка. Младата жена намери плетката за много изящна, за много красива.
— Браво, Ламия… Това е една прекрасна картина… — каза тя.
В дантелата имаше някои фигури, които не можеше да разбере. Докато Ламия й обясняваше едната от тях, тя не можа да се сдържи и се разсмя. Сърцето на малкото момиче не би приело в тази красива лятна легенда да липсват Керем и Кузгун, сред странните по форма листа бяха се промушили миловидните дълги уши на Керем и късата опашка на Кузгун.
Докато с постепенно нарастваща жар Ламия разказваше за тази стара любовна приказка, Нимет ханъм се дивеше на нейната памет и от време на време усмихнато казваше:
— Колко добре помниш, Ламия… Виж, това бях го забравила.
Всяка от забравените дребни случки се превръщаше за Грозденцето в отделно страдание, в разочарование.
Тази нощ Грозденцето не успя да заспи изобщо. През отворения прозорец със завеси наблюдаваше светлините, които напомняха на звездите над Измир. „Горкият Кенан бей… — мислеше си Ламия. — Ако узнае колко безсърдечна жена е Нимет ханъм, много ще страда!“ Върна се почти болна от Каршъяка, това първо разочарование завладя като хронична болест месеци наред сърцето й.
Юли беше започнал. Една вечер Ламия пак така обикаляше из лозето с Кузгун. Като дочу шум от колелета по главния път, изтича към портата. Но докато стигне, кабриолетът беше отминал. В спусналия се над пътя вечерен мрак съзря два силуета. Беше разпознала едрото тяло на Мюнир бей. Другият й заприлича на Кенан и внезапно сърцето й трепна. Нима беше той? Ако беше той, кабриолетът непременно щеше да спре пред вратата на Саиб паша. Макар да знаеше, че тази надежда е безсмислена, продължаваше да чака, не отделяше очи от пътя.
Кабриолетът отмина, без да спре пред съседското лозе, след малко свърна на пресечката към кьошка на Мюнир бей.
Въздъхна лекичко. „Не е той — каза си. — Всъщност той повече няма да дойде тук…“
Същата вечер Ламия се прибра рано в стаята си. Оставяйки отворени прозорците, понеже беше прекалено горещо, тя се просна върху кревата. Луна нямаше. Върху провисналите пред прозореца клони на лозницата бяха накацали рояк светулки. Топлият, подухващ откъм Арапдере вятър отпращаше част от този рояк към стаята й и към косата й, към лицето на малкото момиче, усмихнато затварящо очи сред опиянението на заспиването. Не знаеше колко е спала. Внезапно идещ от дълбините на нощта звук на цигулка я разбуди. Сън ли беше това?