— Какъв срам, Ламия ханъм… Каква е тази липса на преданост… За стария приятел едно „добре дошъл“ ли няма?…
Ламия не се осмеляваше да го погледне, присвивайки устни, се усмихна свенливо и много бавно отвърна:
— Леля ми нямаше време, иначе щях да дойда.
— Миналата година все с леля си ли идвахте? Подготвил съм доста упреци към вас, но не се осмелявах…
Гледаше Ламия с притворно колебание и се смееше, забавлявайки се.
— …
— Естествено, за Ламия ханъм редът не от такова значение, както за Грозденцето. Много съжалявам, че тази година не видях Грозденцето в Бозяка.
Ламия не проумяваше какво иска да каже Кенан и се смееше заедно с него.
Младият мъж продължи в същия шеговит тон.
— Грозденцето много се е променило… Превърнало се е в красива девойка… Как да се осмелиш да се пошегуваш с нея както преди?
Ламия се изчерви още повече. За миг повдигна очи към него.
— Забавлявате се с мен, Кенан бей — пророни тя.
— Ето още един признак, че Ламия ханъм е станала голяма, красива млада девойка… Иска хората да се отнасят към нея уважително, официално… И няма ли право? Забелязах, Ламия ханъм, че неочаквано наистина много сте пораснали, променили сте се… Назми бей… Името на годеника ви не беше ли Назми?
— Не, Назъм…
— Да, да, нали тази година не сте виждали Назъм бей? Кой знае, като дойде, как ще се смае, как ще се зарадва?… Ако имам толкова красива годеница, светът ще подпаля… — Кенан продължаваше весело, пламенно: — Не можех да предполагам, че ще станете толкова красива, момичето ми… Миналата година изглеждахте странно слабичка, бледичка… Как да обясня, нали има едни сбръчкани прашни цветя… Бяхте бледа като тях… Тази година сте станали нещо блестящо… Нещо като пролетната ведрина… В леко поуголемената ви уста има друга усмивка, във все още срамежливите ви, уплашени очи има друг блясък… Тенът ви е друг, веждите ви са други… А пък „червеникавите ви грозденца“ по лицето… Като току-що излезли от басейна са… Захвана ли се да ги описвам, дълго ще продължи. Тези две жени, които идват отсреща, ще ме помислят за женкар, който ви се обяснява в любов. От къде да знаят, че ние сме истински, загрижени приятели? Хайде, Ламия… Чакам ви по-честичко.
Кенан мушна ръце в джобовете си. Заподсвирка си и се заспуска към Арапдере.
XIII
Най-знойният летен ден е… В лозята лист не потрепва… Дървените кепенци на кулите са спуснати, съвсем пусти са просналите се с ослепителен блясък пътища. Вижда се как трептят горещината и светлината… Хълмовете, дървесата приличат на полуизбледнели картини… Отсрещните скали сякаш се стичат капка по капка, сякаш се топят.
Над изровените от пороите ями, над локвите се стеле лека мъглица.
Наоколо като че ли съществуват единствено усилният, морен стон на градинското водно колело сред терпентиновите дървета и тихият, хладен звук на стичащата се към тенекиените улуци вода.
Слънчевите петна, смесили се с неподвижните сенки на посипалите се върху земята листа, на места блестят като позлатени отломки.
Керем, чиито унесени, големи очи са като в някакъв безкраен сън, бавно пак се върти. В терпентиновата кория са само Ламия с малките си братовчеди и Кенан.
Семиха и Фикрет спят прегърнати в люлката с плетена тента…
Кенан и Ламия седят върху каменния ръб на басейна…
Не разговарят… Дълбоката тишина наоколо като че ли е завладяла и тях… Ламия е извърнала лице към басейна, от време на време потапя ръце до китките във водата, после наблюдава как капе водата от охладените й пръсти… Вглъбена е, зелените й очи сякаш са заети единствено с това…
И Кенан протяга ръка към един от тенекиените улуци, гребва шепа вода и бързо напръсква лицето и косите на Ламия…
Грозденцето се плаши, трепери, извръща към Кенан слисаните си, изумени очи като внезапно пробудило се от сън дете. И двамата се смеят на тази шега, но отново нищо не си проговарят… Ламия пак се извръща към басейна, подхваща предишната игра, потапяйки ръката си до китката във водата.
Сега Кенан извръща глава, съзерцава ситните лунички върху златисто-розовия й от слънцето врат, дългите руси кичури върху страните й, потрепващите върху веждите й капчици вода…
Подпирайки се на лявата си ръка, се навежда към басейна, изважда от пенливата вода чепка розово грозде… Върху променливо-розовата му кожица има капчици вода… С уста откъсва няколко зърна, после лекичко се навежда; протяга чепката към устните на Ламия… Тя пак потреперва, иска да си отдръпне главата… После обаче с уплашена усмивка разтваря устата си и започва да яде едно по едно зърната с колебливостта на птиче, което кълве зърна от нечия длан…