Пазачът Зейнел закрачи пред тях с тояга в ръка и те бавно поеха през лозята. Лозовите чукани се простираха в далечината като редуващи се черни талази, осветените от луната локви по голата земя припламваха и гаснеха с невъобразими, драгоценни отблясъци.
През дървена порта в края на лозето излязоха на буренясал и тесен път. В пресъхналите трънаци прошумоляваха гущери, щурците подлудяваха околността с неотразимото си цвърчене.
Морният, жежък аромат на лозята обгръщаше като облак диханието им, замайваше като топло вино главите им.
Бяха поспрели на място, откъдето се виждаше долният широк междуселски път. Джавидан посочи на баща си отдалечена точка на пътя.
— Гледай, тате… Онези сенки там не са ли хора?
Вторачиха се в соченото от момичето място.
От отсрещната страна на пътя се задаваше странна група от по-ниски и по-високи силуети, най-отпред различиха магаре.
Мюнир бей поясни на гостите си:
— В този сезон това тук е обичай… Гостите обикалят вечер на групи от лозе на лозе… Само че защо ли се движат така безмълвно?… Обикновено пеят и вдигат страхотна олелия…
Безмълвната група понапредна по пътя и спря пред малка каменна кула в края на едно лозе. Отекна вик, разнесе се врява. Кристалният смях на деца отскочи от отсрещните хълмове, под бавния съпровод на цигулка неразличими гласове подхванаха приспивна песен.
Вефик паша и Джавидан озадачено застинаха. А Мюнир бей продължи през смях с обясненията:
— Тази кула е на възрастен дервиш на име Шеми Деде2. Полусмахнат е, но е бохем и човек, който разбира човешкото сърце… Всички в Бозяка го познават и тачат… До скоро живееше сам… Преди два месеца се ожени, съпругата му е млада… Оттогава взеха на подбив Деде. Ясно е, тази вечер Кенан е събрал хлапетиите и е тръгнал да се задява с Деде…
Нарастващите детски смехове, оглушителните детски крясъци постепенно надделяха над приспивната песен, по прозорците на околните кули зашариха светлинки, разлаяха се кучетата.
Най-накрая един от дървените кепенци на малката каменна кула се открехна и мярнаха силуета на човек, облечен в бяло, със свещ в ръка. Видно беше как Шеми Деде крещи нещо, размахал ръка, но от шумотевицата гласът му не се чуваше.
Мюнир бей и гостите му излязоха на главния път, когато веселието и врявата бяха достигнали апогея си. С бялата си роба и с кораловочервените си младоженски чехли Шеми Деде бе качен върху магарето. Дявол знае накъде щяха да поведат с крясъци възрастния младоженец, дявол знае докога щяха да обикалят с него.
Щом Мюнир бей и гостите му бяха забелязани, кикотенето заглъхна, песните секнаха. Явно това, поне както изглеждаше отдалече, не бе единствено детинска забава. Сред малчуганите можеха да се различат зрели младежи и девойки с йелдирмета3.
Мюнир бей се провикна:
— Какво става, Деде?…
Възрастният дервиш му отвърна:
— Що да се прави, бей. Вълкът като остарее, за смях и на кучетата става…
Тълпата от малки и големи бе спряла, бе обградила Мюнир бей и гостите му. Поводите на магарето се държаха от Кенан и от девойче с бяло йелдирме. Той беше без сако и без фес. Бялата му копринена риза — разкопчана на гърдите, ръкавите му — навити до лактите.
Когато Мюнир бей го представи на гостите си, се смути и поприкри с ръце гърдите си, усмихвайки се свенливо, сякаш се бе притеснил от поразголеното си тяло.
Мургавото му лице пламна от руменина, забележима дори в мрака.
Със смайващ за своето недоизрасло тяло плътен, хрипкав глас Вефик паша изрече:
— Предоволен съм, че се запознах с маестрото сред този тъй артистичен и специфичен декор. — След което се обърна с кратко слово към наобиколилите го младежи, дечурлига, гологлавия Шеми Деде и магарето с миловидна муцуна.
Кенан гледаше поусмихнат пред себе си и слушаше. Отговори обаче Шеми Деде, който носеше бялата, издърпана до коленете на голите си крака роба с достолепието на римски император.
— Ваше сиятелство, паша, нашият син Кенан получи първото си вдъхновение не толкова от тия земи, колкото от бедния и безпомощен Шеми Деде. Аз вдъхнах на Кенан обичта към музиката.
Голата му глава лъщеше под лунната светлина, зелените му очички, обрамчени от рунтавите вежди и дългата брада, блестяха.
Джавидан, която неизменно придаваше на лицето си надменно, спокойно, безчувствено изражение сред непознати, едва се сдържаше да не прихне и за да не забележат смеха й, криеше лице зад гърба на Мюнир бей.