Шеми Деде продължи:
— Наред с това, щом се излюпи от яйцето, нашият син Кенан бей, дето се вика, не хареса черупката му и след като се прочу, пренебрегна своя Деде… С израза „пренебрегна своя Деде“ наблягам единствено на символиката… Казано иначе, от музика алатурка той се прехвърли на музика алафранга… Според скромното наше мнение, зрънцето не схваща като как точно е било отгледано след покълването му в земята… Ама ще кажете — да би следвал твоя път, Кенан би станал като теб, да извинявате за израза, Деде без гащи. Това обаче е друга тема…
Вефик паша се обърна към дъщеря си:
— Виждаш ли, Джавидан… С какви „питорескни“ люде може да те срещне изтокът.
Освободилият се, благодарение на сгодния случай, от ръцете на децата Шеми Деде държеше непременно да почерпи новите гости. В единия край на градината си бе проснал чисти бели рогозки. Джавидан, седнала за пръв път в живота си на рогозка, се облегна на бащините колене.
— Каква емоция, тате… Тази вечер изживяваме същинския източен живот… — възклицаваше тя.
Никой не бе в състояние да хапне от гроздето на Шеми Деде. Ала отвътре изнесоха неговия ней4 и го накараха да изсвири няколко стари мелодии.
Малко по-късно Кенан бе се отделил от групата си и бе придружил гостите на Мюнир бей. Когато се върна в лозето, луната замезваше зад хълмовете на Ълъджа. Утрото просветляваше като лека омара по короните на дърветата, предоставили му морните си клони; птиците се разпяваха сред листака и храсталаците.
Майка му, Мелек ханъм, още не си беше легнала. Бе притеснена от необичайното закъснение на сина си; покрила с вълнена наметка мършавите си рамене, тя го чакаше на прозореца в долната стая. В далечината зави куче, по водещия към външната порта тесен път изникна силует.
За да огледа още по-добре пътя, Мелек ханъм се надвеси напред.
— Кенан… Кенан… Ти ли си? — провикна се тя.
Кенан не отвърна; забави още повече крачки и засвири с уста една от своите мелодии.
От известно време и при най-незначителното впечатление болните му, задушаващи се в дълбоката, спотаена хармония нерви, досущ като опънатите струни на цигулката, непрестанно трептяха, особено в утринни часове. Вълнението придаваше на свиренето му с уста чувствителността и деликатността на музикален инструмент, надеждата, желанието, тъгата и радостта на обърканата му душа се изразяваха с най-изтънчените нюанси.
Така, продължавайки да свирука под асмите, приближи до прозореца, от който се взираше майка му.
— Защо закъсня толкова, Кенан?
— Отдавна си тръгнах от там, мамо… Обикалях градините… Стигнах чак до Къръкчамлар…
— Не се ли боиш да бродиш сам? Недей тъй, Кенан…
Кенан протегна ръце към ниския прозорец и улови тънките китки на майка си. Усмихна се с меланхолична замисленост в сините си очи.
— Аз ли да се боя? Представяш ли си сила, която би могла да засегне сина ти?… Животът вече си е мой, мамо… Аз вече надвих злата участ…
И с потръпващи от дълбоката наслада от живота ръце подхвана немощното, крехко телце на майка си и я прехвърли отсам през прозореца.
Тъгата от раздялата бе овладяла сърцето му, сякаш след толкова много години я прегръщаше за пръв път, обсипваше с целувки тъжното й, все още съхранило младостта си лице.
Мелек ханъм си помисли, че Кенан пак се превръща в седем-осемгодишното хлапе, той и по онова време понякога започваше да трепери, обзет от непонятна чувствителност, прегръщаше я през брата с изпълващия със сълзи сините му очи копнеж да обича и да бъде обичан. Щом поотрасна, тоя навик го понапусна и той се превърна в унил, притеснителен, меланхоличен младеж.
Мелек ханъм погали дългата коса на сина си.
— Няма ли да лягаш, Кенан, не се ли умори? Ще се поболееш — каза тя.
Кенан приседна на каменните стъпала и придърпа майка си върху коленете си.
Смееше се като същинско дете.
— Да спя ли? Сънят, мамо, е орисия на нещастните, на болнавите… Защо им е да спят на щастливците, чийто живот е преизпълнил душите им? Знаеш ли, че на света съществуват държави, където в тия часове слънцето още не е залязло, или пък луната ги обсипва със светлина… Там изпълняват композициите на Кенан, които с думи и сърце говорят за страданията на твоя син, плачат и се смеят… Утре ще сътворя и по-велико произведение. Повече няма да се боя дори от смъртта, мамо… Какво биха отронили погребаните, вечно смълчани устни на Кенан? Мъртвите устни на Кенан ще проговорят чрез душата на музиката… Проговорят ли за тази смърт, живите ще мълчат, ще бледнеят, ще плачат… Ще видиш колко щастливи ще бъдем… Аз, мамо, благодарение на собствената си сила надвих злата участ… Толкова изстрадах… Най-накрая съдбата се усмихна и на мен… Вътрешно изгарям от щастие.