— Човек зад борда!
ШЕСТА ГЛАВА
Капитан Франсоа Дюрер, шеф на полицията в Корсика, беше в ужасно настроение. Островът гъмжеше от глупави летни туристи, неспособни да си опазят паспортите, портфейлите, децата. В малкото полицейско управление на улица „Наполеон“ № 2 по цял ден се сипеха оплаквания.
— Един тип отмъкна портмонето…
— Корабът ми отплува без мен. Съпругата ми остана на борда…
— Купих този часовник от някакъв човек на улицата. Вътре в него няма нищо…
— В тукашните аптеки не продават нужните ми лекарства…
Проблемите нямаха край, просто нямаха край. А ето че сега му дойде до главата да се занимава и с някакъв труп.
— В момента нямам време за това — сопна се капитанът.
— Но те чакат отвън — осведоми го помощникът му. — Какво да им кажа?
Капитан Дюрер нямаше търпение да отиде при любовницата си. Прииска му се да отвърне: „Закарайте трупа на друг остров“, но нали все пак той е главният полицейски служител тук.
— Е, добре. — Той въздъхна. — Ще ги видя набързо.
Миг по-късно в канцеларията бяха въведени капитан Вакаро и Дмитри Камински.
— Сядайте — доста неучтиво ги покани капитан Дюрер.
Двамата мъже си взеха столове.
— Разкажете ми, ако обичате, какво точно се е случило.
Капитан Вакаро се обади:
— Не съм много сигурен. Не видях как е станало… — Посочи към Дмитри Камински. — Той е бил свидетел. Може би той трябва да ви обясни.
Дмитри пое дълбоко въздух:
— Беше ужасно. Аз работех… работех за този човек.
— Като какъв точно?
— Телохранител, масажист, шофьор. Миналата нощ яхтата попадна на буря. Много лоша буря. Той поиска да му направя масаж, за да се отпусне. После помоли да му донеса хапче за сън. Те се намират в банята. Когато се върнах, го заварих вън на терасата, подпрян на парапета. Бурята подхвърляше яхтата на всички страни. Той държеше някакви листове, един хвръкна, той се протегна да го сграбчи, но загуби равновесие и се преметна през парапета. Втурнах се да го спася, но сам не можех да направя нищо. Извиках за помощ. Капитан Вакаро веднага спря кораба и с героичните усилия на капитана успяхме да го открием. Но беше прекалено късно. Той се беше удавил.
— Много съжалявам. — Всъщност хич и не го беше грижа.
Капитан Вакаро също се обади:
— Вятърът и морето върнаха тялото обратно към яхтата. Това си беше чиста случайност, но сега искаме да получим разрешение да транспортираме тялото в родината му.
— Няма да представлява никакъв проблем. — Все още имаше време за едно питие с любовницата си, преди да се върне у дома при жена си. — Още сега ще ви съставя смъртен акт и изходна виза за трупа. — Посегна към един жълт бележник. — Името на жертвата?
— Хари Станфорд.
Внезапно капитан Дюрер се смълча. Вдигна очи към тях:
— Хари Станфорд?
— Да.
— Самият Хари Станфорд?
— Да.
Изведнъж бъдещето на капитан Дюрер придоби по-светли очертания. Боговете му бяха изпратили истинска манна небесна. Хари Станфорд беше международна легенда! Новината за неговата смърт щеше да прогърми по целия свят, а той, капитан Дюрер, държеше нещата в свои ръце. Веднага изникна въпросът как да използва максимално положението, за да извлече най-голяма изгода за себе си. Дюрер седеше и размишляваше, вторачен в пространството пред себе си.
— Кога най-късно ще освободите трупа? — попита капитан Вакаро.
Погледна към него:
— А! Уместен въпрос. — „Колко ли време ще бъде необходимо на журналистите, за да пристигнат? Дали да не помоля капитана на яхтата също да вземе участие в интервюто? Не. Защо да деля славата с него? Сам ще се оправя с положението“. — Налага се да се направят много неща — отвърна той със съжаление. — Да се подготвят разни документи… — Той въздъхна. — Може да отнеме цяла седмица, дори повече.
Капитан Вакаро остана ужасен:
— Цяла седмица и дори повече? Но нали казахте, че…
— Има някои формалности, които няма как да се избегнат — заяви неумолимо той. — Такива неща не се претупват току-така. — Той взе жълтия бележник. — Кои са най-близките му родственици?
Капитан Вакаро погледна Дмитри за помощ.
— Струва ми се, най-добре е да се обърнете към неговите адвокати в Бостън.
— Имената им?
— Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд.
СЕДМА ГЛАВА
И макар върху табелката на вратата да пишеше „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“, двамата Ренкуист бяха покойници от много време. Саймън Фицджералд, все още твърде жизнен за своите седемдесет и шест години, бе, който движеше цялата кантора с шестдесет адвокати под негово ръководство. Ужасно слаб, с дълга буйна бяла коса, той имаше строгата, изопната осанка на военен. В момента крачеше напред-назад, а умът му работеше трескаво.