Спря пред секретарката:
— Господин Станфорд не спомена ли нещо за причината, поради която желае да ме види така спешно?
— Не. Само каза да бъдете в дома му в девет часа сутринта в понеделник, да носите завещанието му и да водите нотариус.
— Благодаря. Помолете господин Слоун да дойде при мен.
Стив Слоун беше един от умните и инициативни адвокати в кантората. Възпитаник на харвардския факултет по право, малко над четиридесетте, той беше висок и слаб, с руса коса, с весели, любопитни очи и непринудена, изящна осанка. Именно Слоун оправяше най-заплетените проблеми на фирмата; него бе избрал Саймън Фицджералд да поеме един ден управлението. „Ако имах син, мислеше си понякога Фицджералд, бих искал да е като Стив“. Погледна към вратата и видя, че Стив Слоун влиза в кабинета му.
— Доколкото знам, сега трябваше да сте в Нюфаундленд и да ловите сьомга — каза Стив.
— Изникна нещо непредвидено. Седни, Стив. Имаме проблем.
— Това го знам. Кое е новото? — въздъхна Стив.
— Става дума за Хари Станфорд.
Хари Станфорд беше един от най-престижните им клиенти. Половин дузина други правни фирми се занимаваха с различни филиали на предприятията му, но „Ренкуист, Ренкуист и Фицджералд“ уреждаха личните му дела. Никой от членовете на фирмата, освен самият Фицджералд, не го познаваше лично, но той бе легенда в кантората.
— Сега пък какво е направил Станфорд? — полюбопитства Стив.
— Убил се е.
— Какво? — Стив го изгледа смаяно.
— Току-що получих факс от полицията в Корсика. По всичко изглежда, че вчера е паднал от яхтата и се е удавил.
— Боже мой!
— Ти никога не си го виждал, но аз съм го представлявал повече от тридесет години. Наистина беше труден човек. — Фицджералд се облегна назад и се замисли за миналото. — В действителност съществуваха двама Хари Станфорд — прочутият със способността си да примамва птичката от дървото на парите и негодникът, комуто доставяше удоволствие да съсипва различни хора. Беше истински чаровник, но можеше да те нападне и като кобра. Двойствена личност — у него живееше както змиеукротителят, така и змията.
— Звучи интересно.
— Преди около тридесет години, тридесет и една всъщност, да бъда по-точен, започнах работа в тази фирма. Тогава с делата на Станфорд се занимаваше старият Ман Ренкуист. Знаеш ли кога се казва, че някой е „неотразим“? Е, Хари Станфорд беше точно неотразим. Ако не съществуваше реално в живота, човек просто няма как да си го измисли. Истински исполин. Притежаваше удивителна енергия и амбиция. Голям атлет. В колежа тренираше бокс и го оценяваха като първокласен играч на поло. Но дори и в младежките си години Хари Станфорд беше невъзможен. От всичките ми познати той беше единственият без капка чувство на състрадание. Беше садистичен, отмъстителен, имаше инстинкта на хищник. Обичаше да докарва своите конкуренти до банкрут с всякакви средства. Говореше се, че е причината за не едно и две самоубийства.
— Според описанието е истинско чудовище.
— От една страна, да. От друга страна обаче, той основа сиропиталище в Нова Гвинея, болница в Бомбай, а даваше и милиони за благотворителна дейност, при това анонимно. Никой не знаеше какво може да се очаква от него в следващия момент.
— Как е станал толкова богат?
— Какви са познанията ти по гръцка митология?
— Позабравил съм доста неща.
— Знаеш ли историята на Едип?
Стив кимна:
— Убил баща си, за да се ожени за майка си.
— Точно така. Е, такъв е случаят и на Хари Станфорд. Само че той убил баща си, за да получи гласа на майка си.
— Какво? — Стив го зяпаше с ококорени очи.
Фицджералд се приведе напред:
— В началото на тридесетте бащата на Хари имал бакалница тук, в Бостън. Търговията вървяла така добре, че успял да отвори и втора, а не след дълго вече имал малка верига от бакалници. Щом Хари завършил колежа, баща му го въвел в бизнеса като партньор и дори го направил член на управителния съвет. Както вече ти казах, Хари беше амбициозен. Още тогава имал големи планове и мечти. Вместо да купуват месото от кланици, искал компанията да отглежда собствен добитък; искал да закупят земя, за да отглеждат собствени зеленчуци и да консервират собствена продукция. Баща му обаче се противопоставил и между тях избухнали големи кавги. Тогава в главата на Хари се родила най-невероятната му идея. Предложил на баща си компанията да изгради верига от супермаркети, където да се продава всичко — от автомобили до мебели, та даже и застраховки за живот — с отбивка в цената, а в замяна да наложат на всичките си клиенти редовен членски внос. Бащата на Хари му казал, че е луд, и отхвърлил идеята. Но Хари нямал намерение да се примирява с никаква пречка по пътя си. Решил да се отърве от стареца. Убедил баща си да отиде на дълга почивка и докато отсъствал, Хари се захванал да придумва с благи приказки хората от управителния съвет. Бил превъзходен търговец и успял да ги спечели за своята кауза. Убедил дори леля си и чичо си, които участвали в съвета, да гласуват за него. Непрекъснато ухажвал останалите членове на управата: водел ги на обеди, с един ходел на лов за лисици, с друг играел голф, спял с жената на трети — тя имала голямо влияние над съпруга си. Но именно майка му притежавала най-големия дял от акциите и нейният глас бил решаващият. Хари обаче успял да я убеди да вземе неговата страна и да гласува против съпруга си.