— Аз също!
— Аз също!
Мислеха да избягат, но нямаше къде да отидат. Затова решиха да се разбунтуват.
Възложиха на Тайлър да говори от тяхно име:
— Искаме друг баща. Теб не те искаме.
Хари Станфорд само го погледна и каза хладно:
— Мисля, че ще можем да го уредим.
Три седмици по-късно всички бяха качени на кораби и изпратени в различни пансиони.
Годините минаваха, а децата почти не виждаха баща си. Четяха за него във вестници, гледаха по телевизията как придружава красиви жени или разговаря със знаменитости, но единствените срещи бяха при така наречените от него „поводи“ — добра възможност за фотожурналистите по Коледа или други празници, когато той демонстрираше какъв всеотдаен баща е. После децата отново бяха разпращани по пансионите до следващия „повод“.
Тайлър следеше като хипнотизиран телевизионното предаване. На екрана показваха кадри от фабрики в различни части на света и снимки на баща му. „…един от най-големите частни конгломерати в света. Хари Станфорд, който го създаде, беше легенда… Главният въпрос за умовете на Уолстрийт е какво ще стане с тази семейна компания сега, когато нейният основател вече го няма? Хари Станфорд остави три деца, но не се знае кой ще наследи състоянието на мултимилиардера Станфорд, нито пък кой ще поеме корпорацията в свои ръце…“
Беше на шест години. Обичаше да обикаля из голямата къща и да разглежда по-интересните стаи. Единствено кабинетът на баща му беше недостъпен. Тайлър знаеше, че там се провеждат важни срещи и разговори.
Внушителни мъже в тъмни костюми непрекъснато идваха и си отиваха — те посещаваха баща му. Фактът, че му забраняваха да проникне, правеше мястото още по-привлекателно.
Един ден, в отсъствие на баща си, Тайлър реши да влезе в кабинета. Огромната стая беше съкрушителна, ужасяваща. Тайлър стоеше вътре и гледаше гигантското бюро и огромния стол на баща си. „Един ден аз ще седя на този стол и ще бъда важен като татко“. Приближи се към бюрото и започна да го разглежда. По плота имаше десетки документи. Тайлър мина зад бюрото и седна в стола на баща си. Беше прекрасно. „Ето сега аз също съм важен!“
— Какво, по дяволите, правиш тук?
Тайлър стреснато вдигна глава. Баща му стоеше на вратата с гневен поглед.
— Кой ти е казал, че можеш да седиш зад това бюро?
Малкото момче трепереше.
— Аз… аз само исках да видя какво значи да седиш на това място като…
Баща му се разкрещя побеснял:
— Слушай тогава, ти никога няма да разбереш какво значи да седиш на това място! Ни-ко-га! А сега веднага изчезвай и повече да не съм те видял тук!
Тайлър с плач се затича нагоре по стълбите, майка му дойде в неговата стая и го прегърна.
— Не плачи, миличкото ми. Всичко ще се оправи.
— Няма… никога нищо няма да се оправи — хълцаше той. — Той… той ме мрази!
— Не. Той не те мрази.
— Аз само бях седнал на стола му.
— Този стол е негов, миличкото ми. Той не желае никой друг да сяда там.
Не преставаше да хълца. Тя го притисна още по-близо до себе си:
— Тайлър, когато аз и баща ти се оженихме, той ми каза, че иска аз също да бъда част от компанията му. Даде ми един малък дял от акциите. Беше нещо като семейна шега. Ще ти дам този дял. Ще го сложа на твое име. Това значи, че ти също вече си част от компанията. Доволен ли си?
Станфорд Ентърпрайзис имаше сто капиталови дяла и Тайлър с гордост бе станал собственик на един от тях.
Когато Хари Станфорд разбра какво е направила жена му, се изсмя:
— Какво, по дяволите, си въобразяваш, че ще може да направи той с този дял? Да превземе компанията?
Тайлър изключи телевизора и остана неподвижен — опитваше се да свикне с новината. Изпитваше чувство на дълбоко удовлетворение. Обикновено синовете се стремят към успешна кариера, за да заслужат одобрението на бащите. Тайлър Станфорд мечтаеше за успех само за да се окаже способен да унищожи баща си.
Като дете често сънуваше един сън: баща му е обвинен за убийството на майка му, а Тайлър трябва да произнесе присъдата. „Осъждам те на смърт върху електрическия стол!“ Понякога имаше малки разлики в съня и Тайлър осъждаше баща си на смърт чрез обесване, отравяне или разстрел. Ето че сънищата му почти се сбъднаха.
Изпратиха го във военно училище в щата Мисисипи. Четирите години, прекарани там, бяха истински ад. Тайлър мразеше дисциплината и суровия живот. Още през първата година сериозно обмисляше дали да не се самоубие, но го възпря твърдата му решимост да не доставя на баща си подобно удоволствие. „Той уби майка ми. Няма да го оставя да убие и мен“.