Тайлър имаше чувството, че преподавателите се отнасят особено строго най-вече с него и беше сигурен в причината — баща му. Тайлър обаче не позволи училището да го пречупи. И макар да бе насилван по време на ваканциите да се връща у дома, неговите срещи с баща му ставаха все по-неприятни и по-неприятни.
Брат му и сестра му също се прибираха у дома през ваканциите, но между тях не съществуваше усещането за родство. Баща им го бе унищожил. Държаха се като чужди един към друг и с нетърпение чакаха ваканциите да свършат, за да се махнат оттам.
Тайлър знаеше, че баща му е мултимилиардер, и също, че скромните месечни суми, които той, Уди и Кендъл получаваха, идват от имението на майка им. Когато порасна, Тайлър започна да си задава въпроса дали има някакви права над семейното състояние. Беше сигурен, че той, брат му и сестра му са измамени. „Имам нужда от адвокат“. Това, разбира се, беше самата истина, но следващата му мисъл беше: „Аз сам ще стана адвокат“.
Щом разбра за плановете на сина си, бащата на Тайлър възкликна:
— Ха, значи ще ставаш адвокат, а? Май си мислиш, че така ще ти дам работа в Станфорд Ентърпрайзис. Слушай тогава, просто забрави за това. Няма да те допусна да припариш до компанията!
Тайлър завърши юридическия факултет. Можеше да практикува в Бостън — само заради фамилното име щеше да бъде приет с отворени обятия в управителните съвети на множество компании, но той предпочете да стои по-далеч от баща си.
Реши да започне работа в Чикаго. В началото беше трудно. Не желаеше да злоупотребява с фамилията си и клиентите бяха малко. Политиката на Чикаго се ръководеше от централизираните институции и Тайлър много бързо разбра, че за един млад адвокат ще е от полза, ако успее да се включи към мощната централна Асоциация на правозащитните органи. Получи назначение като областен адвокат. Имаше остър ум и бързо схващаше същността на нещата, затова не след дълго стана безценен член за Асоциацията. Водеше дела срещу углавни престъпници, обвинени във всевъзможни деяния, и списъкът на издадените от него присъди беше направо изключителен.
Издигаше се бързо в йерархията и накрая дойде денят на дългоочакваната награда. Избраха го за окръжен съдия. Тогава смяташе, че баща му най-сетне ще се почувства горд с него, но се оказа, че греши.
„Ти? Окръжен съдия? За Бога, та аз не бих те поставил дори за съдия на готварско състезание!“
Съдия Тайлър Станфорд — нисък, леко набит, с остър, пресметлив поглед и сурови устни — не притежаваше и сянка от чара или привлекателността на баща му. Най-отличителната му черта беше неговият плътен, звучен глас — идеален за произнасяне на присъди.
Тайлър Станфорд се оказа прикрит човек, не обичаше да споделя мислите си с никого. Изглеждаше много по-стар от четиридесетте си години. Гордееше се, че не притежава чувство за хумор. Животът е прекалено мрачен, за да има място за каквото и да било лекомислие. Единственото му хоби бе шахът — веднъж седмично играеше в местния клуб и неизменно печелеше.
Тайлър Станфорд беше великолепен юрист, изключително високо ценен от своите колеги съдии: те често го посещаваха за съвет. Малцина знаеха, че е член именно на прочутата фамилия Станфорд. Той никога не споменаваше името на баща си.
Кабинетът на съдията се намираше в огромната сграда на Окръжния криминален съд — четиринадесететажна каменна постройка със стъпала, които отвеждаха до главния вход. Намираше се в опасен квартал и на една табела отвън се четеше:
Тъкмо тук Тайлър прекарваше дните си и гледаше дела за грабежи, обири, изнасилвания, престрелки, наркотици и убийства. Безмилостните му решения го направиха известен с прякора Бесещия съдия. По цял ден слушаше защитници, които изтъкваха като оправдание нечия мизерия, изнасилване в детството, липса на семейство, разстроен брак и стотици други извинения. Той обаче не приемаше нищо. Престъплението си беше престъпление и трябваше да бъде наказано. А в дъното на съзнанието му винаги, без изключение, стоеше баща му.
Колегите на Тайлър Станфорд знаеха твърде малко за личния му живот — известно беше, че имал тежък брак и сега, разведен, живее сам в малка тристайна къща на Кимбарк Авеню в Хайд Парк. Наоколо се издигаха множество стари красиви сгради, защото големият пожар от 1871, сринал със земята Чикаго, по необясним начин бе пощадил района на Хайд Парк. Той нямаше приятели сред съседите си, а и те не знаеха нищо за него. Имаше икономка, която идваше три пъти седмично, но иначе Тайлър си пазаруваше сам. Беше последователен човек със строго установени навици. Всяка събота отиваше до Харпър Корт, малкия търговски център близо до дома му, или до супермаркета на Петдесет и седма улица.