— А вълнената тъмносива блуза?
— Моник. Нека обуе и тъмносивите чорапи.
Кендъл хвърли поглед към рекламното табло, отрупано с полароидни снимки на моделите в различни тоалети. Щом свършат с останалото, ще подредят и снимките както трябва. Тя ги изгледа с опитно око. „Тези двете ще се разменят. Искам първа да бъде плетената жилетка, после всекидневните комбинации, след тях дългата копринена блуза и накрая тафтената вечерна рокля и следобедните рокли със съответните жакети…“
Две от асистентките й се приближиха забързано.
— Кендъл, имаме спор за настаняването на зрителите. Заедно ли да сложим търговците, или да ги пръснем между известните личности?
Другата асистентка се обади:
— Защо не размесим известните личности с журналистите.
Кендъл едва ги чуваше. Вече две нощи не беше мигвала, за да провери всичко сама и да се убеди, че нищо няма да остане недоизкусурено.
— Решавайте сами — отпрати ги тя.
Огледа суматохата около себе си и се замисли: ревюто щеше да започне след броени минути, прочути имена от цял свят щяха да дойдат тук, за да аплодират направеното от нея. „За всичко това трябва да съм благодарна на баща ми. Беше казал, че никога няма да успея…“
Винаги знаеше, че иска да стане дизайнерка. Още като малко момиченце имаше вроден усет за стил. Нейните кукли имаха най-оригиналните облекла в града. Обичаше да показва последните си творения на майка си, за да получи нейното одобрение. Майка й я прегръщаше насърчително:
— Много си талантлива, миличка моя. Един ден ще станеш прочута дизайнерка.
И Кендъл беше сигурна, че това ще се сбъдне.
Като ученичка Кендъл изучаваше графичен дизайн, структурна композиция, пространствена концепция и цветова хармония.
— Най-добрият начин да започнеш — посъветва я веднъж една от нейните преподавателки — е сама да станеш модел. Така ще се запознаеш с всички топ-дизайнери и ако си отваряш добре очите, ще научиш много от тях.
По-късно Кендъл сподели мечтата с баща си, а той я изгледа:
— Ти? Модел! Сигурно се шегуваш!
След като завърши училище, Кендъл се върна в Роуз Хил. „Татко ще има нужда от мен, за да се оправи с къщата“, мислеше тя. Имаха дузина слуги, но никой не беше на постоянна работа. Тъй като през голяма част от времето си Хари Станфорд отсъстваше, прислугата бе оставена да се оправя както намери за добре. Кендъл се опита да организира нещата. Направи график на домакинските задължения, оставаше като домакиня на празненствата, давани от баща й, и правеше всичко по силите си, за да му бъде приятно. Копнееше за неговото одобрение. Но вместо това получаваше непрестанни упреци:
— Кой е наел този ужасен готвач? Да го махаш…
— Не ми харесват чиниите, които си купила. Не можеш ли, по дяволите, да проявиш малко повече вкус…?
— Кой ти е казал да сменяш тапетите в моята спалня? По дяволите, да не съм те видял повече там…
Каквото и да направеше Кендъл, то все не беше достатъчно добро.
Тъкмо надменната грубост на баща й я принуди накрая да напусне дома. Този дом винаги беше лишен от любов и баща й не обръщаше никакво внимание на децата си, освен да ги строява и наказва. Една вечер Кендъл случайно дочу как баща й казва на някакъв негов гост: „Дъщеря ми е като кон в лицето. Ще й трябват много пари, за да примами поне някой нещастен наивник“.
Това преля чашата на търпението. На следващия ден Кендъл напусна Бостън и се отправи към Ню Йорк.
Кендъл седеше сама в хотелската стая и размишляваше: „Е, добре, ето ме в Ню Йорк. Как ще стана дизайнерка? Как ще пробия в модната индустрия? Как изобщо ще накарам някой поне да ме забележи?“ Спомни си съвета на своята преподавателка. „Първо ще стана модел. Така ще започна“.
На другата сутрин Кендъл прегледа жълтата преса, състави си цял списък на модни агенции и тръгна да ги обикаля. „Ще бъда искрена, мислеше Кендъл. Ще им кажа, че искам да остана само временно, докато започна да създавам собствени модели“.
В офиса на първата агенция от списъка, който сама състави, жена на средна възраст, която седеше зад бюрото, я попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да. Искам да стана модел.
— И аз искам същото, миличка. Забрави за това!
— Какво?
— Прекалено си висока.
Кендъл стисна устни.
— Искам да видя човека, който отговоря тук за това.
— Намираш се точно пред този човек. Аз съм собственичката на това заведение.
В следващите пет-шест места успехът й не беше по-голям.
— Прекалено сте ниска.
— Прекалено слаба.
— Прекалено дебела.
— Прекалено млада.