А имаше да учи още толкова много неща. Беше любимка на фотографите. Веднъж един я дръпна настрани и й даде малък съвет:
— Кендъл, запазвай усмивките си за края на снимките. Така около устните ти ще се образуват по-малко гънки.
Кендъл ставаше все по-популярна. Без да притежава традиционния тип бездушна красота, характерна за повечето модели, тя имаше нещо повече — грация и изящество.
— Тя притежава вроден финес — отбеляза веднъж мастит рекламен агент.
Тези думи даваха най-добра представа за нея.
Беше също и самотна. От време на време излизаше на срещи, но те нямаха никакво значение за нея. Работеше неуморно, ала усещаше, че продължава да бъде все така далеч от крайната си цел, както беше и в началото, когато пристигна в Ню Йорк. „Трябва да намеря начин да установя контакт с топ-дизайнери“, мислеше Кендъл.
— Имам записани ангажименти за теб за цели четири седмици напред — съобщи й Роксан. — Всички те обичат.
— Роксан…
— Да, Кендъл?
— Не искам да се занимавам вече с това.
Роксан се втренчи в нея с невярващ поглед:
— Какво?
— Искам да стана манекенка.
Да станат манекенки беше целта на повечето фотомодели. Това беше най-интересната и най-доходната работа за всеки модел.
Роксан се поколеба:
— Почти невъзможно е да пробиеш и да…
— Ще го направя.
— Сериозно си го решила значи? — Роксан я гледаше замислено.
— Да.
Роксан кимна:
— Добре. Щом като намеренията ти са сериозни, тогава първо трябва да се научиш да ходиш по гредата.
— Какво?
Роксан й обясни.
Още същия следобед Кендъл си купи тясна двуметрова греда, оглади я с шкурка и я постави на пода в дома си. Опита се да върви по нея, но в началото все падаше. „Няма да ми бъде лесно, каза си Кендъл. Но ще успея да го направя“.
Всяка сутрин ставаше рано и се упражняваше да ходи по гредата. „Изнеси таза напред. Дай тежестта върху пръстите на краката. Смъкни малко петите. С всеки изминал ден походката й ставаше все по-грациозна“.
Крачеше напред-назад по гредата пред голямо огледало, под такта на музика. Научи се да ходи и с книга върху главата. Упражняваше се да минава по гредата ту с шорти и гуменки, ту на високи токчета с вечерна рокля.
Най-после Кендъл почувства, че е готова, и се яви отново при Роксан.
— Реших да рискувам заради теб — усмихна се Роксан. — Унгаро си търси манекенка. Препоръчах му да те вземе. Обеща да ти даде шанс да опиташ.
Кендъл усети огромно вълнение. И как не? Та това беше Унгаро — един от най-талантливите дизайнери в бизнеса.
Следващата седмица Кендъл пристигна за ревюто. Опита да си придаде непринудено изражение като другите манекенки.
Унгаро й подаде първия тоалет и се усмихна:
— Късмет!
— Благодаря.
Кендъл излезе на подиума с чувството, че цял живот е правила само това. Дори направи впечатление на другите манекени. Ревюто мина при огромен успех и от този момент Кендъл стана член на елита. Започна да работи с колосите на модната индустрия — Ив Сен Лоран, Холстън, Кристиан Диор, Дона Каран, Калвин Клайн, Ралф Лоран, Сейнт Джон. Търсеха я непрекъснато и тя пътуваше за ревюта по цял свят. В Париж елитните ревюта се провеждаха през януари и юли. В Милано върховите месеци бяха март, април, май и юни, докато в Токио най-силните ревюта се провеждаха през април и октомври. Водеше трескав живот, изпълнен с делови ангажименти, ала всяка минута за нея беше удоволствие.
Кендъл не преставаше да работи и да се учи. Представяше облекла на прочути дизайнери и всеки път преценяваше какви промени би направила, ако самата тя беше дизайнерката. Разбра какво означава една дреха да стои добре, как трябва да се движи и люлее тъканта около тялото. Научи много неща за кройките, за декоративните разрези и дипли. Вникна в тайните кои части от тялото си искат да скрият жените и кои обичат да показват. Вкъщи правеше скици, а в главата й се раждаха купища идеи. Един ден взе папката със скиците и отиде право при търговската представителка на модния център „Маняни“. Тя остана силно впечатлена:
— Кой е дизайнерът? — осведоми се тя.
— Аз.
— Добра работа. Много добра.
Две седмици по-късно Кендъл вече работеше като асистент на Дона Каран. Започна да трупа знания за бизнеса, свързан с търговията на облекла. Вкъщи продължаваше да екипира модели на дрехи. Година по-късно направи първото си самостоятелно модно ревю. Беше пълен провал.