Баналните модели не привлякоха ничий интерес. Организира второ ревю, никой обаче не го посети.
„Явно, тази професия не е за мен“, мислеше Кендъл.
„Един ден ти ще станеш прочута дизайнерка“.
„Къде точно бъркам?“, питаше се Кендъл.
Прозрението я осени посред нощ. Кендъл се събуди, остана в леглото, а в главата й се редяха мисли: „Аз правя облекла за модели. Трябва да правя дрехи за истински жени, с истински професии, с истински семейства. Елегантни, но удобни. Изискани, но практични“.
Трябваше й близо година, преди да успее да постави следващото си ревю, но то й донесе моментален успех.
Кендъл рядко се връщаше в Роуз Хил, но дори когато го правеше, времето, прекарано там, беше ужасно. Баща й не се бе променил. Или може би беше станал още по-лош.
— Още ли не си хванала никой, а? Сигурно и никога няма да го хванеш.
Кендъл се запозна с Марк Рено на благотворителен бал. Той работеше в международното бюро на нюйоркска брокерска къща, занимаваше се с чуждестранни валути. Пет години по-млад от Кендъл, висок и слаб — много привлекателен французин. Беше чаровен, внимателен и Кендъл веднага усети, че го харесва. Покани я да вечерят заедно на другия ден и още същата нощ тя легна с него. Оттогава бяха заедно всяка нощ.
Една вечер Марк каза:
— Кендъл, знаеш ли, страшно съм влюбен в теб!
Тя му отвърна:
— Ти си човекът, когото съм търсила през целия си живот, Марк!
— Има обаче сериозен проблем. Ти си известна и преуспяваща дизайнерка. Аз нямам и наполовината от твоите доходи. Може би един ден…
Кендъл сложи пръст върху устните му:
— Стига. Ти ми даде повече, отколкото изобщо някога съм мечтала да имам.
На Коледа Кендъл заведе Марк в Роуз Хил да го представи на баща си.
— И ти ще се омъжиш за този тип? — избухна Хари Станфорд. — Та той е никой! Жени се заради парите, които смята, че един ден ще наследиш.
Това обаче само засили желанието на Кендъл да се омъжи за Марк. Още на другия ден се ожениха в Кънектикът. А бракът й с Марк й даде толкова щастие, колкото не бе имала никога в живота си.
— Не бива да се оставяш баща ти да те тормози — каза Марк на Кендъл. — През целия си живот той използва парите си като оръжие, за да властва над другите. Ние нямаме нужда от парите му.
И заради тези думи Кендъл го обикна още по-силно.
Марк беше прекрасен съпруг — мил, внимателен и грижовен. „Сега имам всичко, мислеше Кендъл. Миналото е мъртво“. Тя успя въпреки баща си. След няколко часа светът на модата щеше да съсредоточи погледи върху творенията на нейния талант.
Дъждът беше спрял. Беше добър знак.
Ревюто премина с триумфален успех. В самия му край, под звуците на музиката и щракането на фотосветкавиците, Кендъл излезе на подиума да се поклони, публиката я възнагради с бурни овации. Прииска й се и Марк да беше с нея в Париж, за да сподели триумфа й, но в брокерската къща му бяха отказали отпуск.
Тълпата се разотиде. Кендъл се върна в кабинета си радостно възбудена.
— Има писмо за теб. Донесе го лично един човек — съобщи й една асистентка.
Кендъл погледна кафявия плик и усети как внезапно я полазват ледени тръпки. Знаеше за какво се отнася още преди да го е отворила. Писмото гласеше:
„Скъпа госпожо Рено,
Със съжаление ви уведомявам, че Асоциацията за защита на дивите животни отново се намира във финансови затруднения. Нуждаем се незабавно от 100 000 долара, за да покрием текущите си разходи. Преведете парите по банкова сметка 804072, Креди Сюис Банк, Цюрих.“
Подпис липсваше.
Кендъл стоеше и гледаше писмото като вцепенена. „Това никога няма да има край. Изнудването никога няма да спре“.
Друга асистентка се втурна в кабинета й:
— Кендъл! Съжалявам, но току-що чух една ужасна новина.
„Не бих понесла и втора ужасна новина“, помисли си Кендъл.
— Каква… каква е тя?
— Имаше съобщение по радио Люксембург. Баща ти е… мъртъв. Удавил се е.
Трябваше й цяла минута, преди да успее да осмисли казаното. Първата й мисъл беше: „Чудя се какво ли щеше да го направи по-горд? Моят успех или фактът, че съм убийца?“
ДЕСЕТА ГЛАВА
Вече две години Пеги Малкович беше омъжена за Удроу — „Уди“ Станфорд, но за жителите на Хоуб Саунд тя все още беше „онази, сервитьорката“.
Пеги сервираше в закусвалнята „Рейн Форест“, когато Уди се запозна с нея. Уди Станфорд беше златното момче на Хоуб Саунд. Живееше в семейното имение, притежаваше класическа мъжка красота, беше чаровен, общителен и желана партия за всички амбициозни млади момичета в Хоуб Саунд, Филаделфия и Лонг Айланд. Затова беше невероятен шок, когато най-неочаквано той си доведе една двадесет и пет годишна сервитьорка, съвсем обикновена на вид, прекъснала студентка, дъщеря на работник и домакиня.