— У това момиче сигурно има нещо особено, иначе Уди никога не би се оженил за нея.
Очакваше ги обаче голямо разочарование. Пеги се оказа скучна, недодялана, съвсем безлична и на всичко отгоре се обличаше лошо. „Повлекана“ — ето думата, която идваше наум на всички, щом я видеха.
Приятелите на Уди недоумяваха:
— Какво, по дяволите, намира у нея? Та той имаше възможност да се ожени за всяка.
Една от първите покани дойде от Мими Карсън. Съкрушена от вестта за женитбата на Уди, тя беше прекалено горда, за да го покаже.
Най-добрата й приятелка се опита да я утеши: „Не се измъчвай, Мими! Бързо ще го забравиш“. Горчивият й отговор беше: „Все някак ще го приема, но никога няма да го забравя“.
Уди полагаше всички усилия да направи брака си успешен. Той знаеше, че е направил грешка, но не желаете да наказва Пеги заради това. Отчаяно се опитваше да е добър съпруг. Проблемът обаче беше другаде: Пеги нямаше нищо общо нито с него, нито с когото и да било от приятелите му.
Пеги, изглежда, се чувстваше добре единствено с брат си — двамата разговаряха по телефона всеки ден.
— Той ми липсва — оплакваше се Пеги на Уди.
— Искаш ли да го поканим да дойде при нас за няколко дни?
— Няма да може. — После поглеждаше съпруга си и добавяше злобничко. — Той работи.
На приятелски събирания Уди правеше опити да включи и Пеги в разговорите, но бързо ставаше ясно, че тя няма какво да каже. Просто си седеше мълчаливо в някой ъгъл и нервно хапеше устни, от което се виждаше, че не се чувства добре.
За приятелите на Уди не бе тайна, че макар да живееше в имението Станфорд, той е зле настроен към баща си. А издръжката му идва от малката годишна рента, наследство от майка му. Негова страст беше полото, но той яздеше понитата на свои приятели. В света на полото играчите се оценяват на степени — десетата е най-висока. Уди имаше девета. Беше яздил с такива играчи като Мариано Агере от Буенос Айрес, Уики ел Ефенди от Тексас, Андре Диниз от Бразилия и други фаворити. Само около дузина играчи в света имаха десета степен и голямата амбиция на Уди беше да влезе в тяхното число.
— Сигурно знаете защо го прави, нали? — отбеляза по някакъв повод негов приятел. — Баща му е имал десета степен.
И тъй като Мими Карсън знаеше, че Уди не може да се снабди със собствени понита, тя му купи няколко. Изненадани приятели я питаха защо го прави.
— Искам да го направя щастлив с всичко, с каквото мога — кратко обясни тя.
Някои се питаха с какво се занимава Уди, за да си осигурява средства за живот, ала хората само вдигаха рамене. Всъщност той се препитаваше от втора ръка: изкарваше пари от мошеничествата си на голф, от залагания на поло, взимаше назаем понита на други хора или използваше състезателните им яхти, понякога — и съпругите им.
Бракът с Пеги бързо и неудържимо се проваляше, но Уди не искаше да си го признае.
— Пеги — казваше той понякога, — когато се събираме с приятели, опитвай се, моля те, да взимаш участие в разговорите.
— Че защо трябва да го правя? Твоите приятели всичките се имат за много по-умни от мене.
— Е да, но не са — уверяваше я Уди всеки път.
Веднъж седмично членовете на литературния клуб в Хоуб Саунд се събираха в извънградската си вила — след обсъждането на най-новите книги организираха общ обяд.
Точно в такъв ден, докато дамите се хранеха, портиерът се приближи към госпожа Пелетие:
— Госпожа Удроу Станфорд е отвън. Желае да се присъедини към вас.
На масата настъпи пълна тишина.
— Поканете я да влезе — разпореди госпожа Пелетие.
След минута Пеги прекрачи прага на трапезарията. Беше си измила косата и изгладила най-хубавата си рокля. Стоеше пред тях и нервно оглеждаше групата. Госпожа Пелетие й кимна и каза любезно:
— Госпожо Станфорд.
Пеги с готовност се усмихна:
— Да, мадам.
— Няма да имаме нужда от вас. Вече имаме сервитьорка. — След което госпожа Пелетие продължи с обяда си.
Когато Уди чу за тази история, побесня.
— Как си позволява да постъпва така с теб! — Той я прегърна. — Следващия път, когато решиш да направиш подобно нещо, първо ме попитай, Пеги. За такива обеди човек трябва да е поканен.
— Не знаех — каза тя сърдито.
— Няма нищо. Довечера сме на гости у семейство Блейк и аз искам…
— Няма да отида.
— Но ние вече приехме поканата.
— Иди сам.