— Не искам да ходя без…
— Няма да дойда с теб.
Уди отиде сам и оттогава започна да посещава събиранията без Пеги.
Връщаше се у дома в най-различни часове на нощта и у Пеги узря сигурността, че ходи с други жени.
Тези неприятности промениха всичко помежду им.
Случи се по време на една среща по поло. Уди играеше с номер три. Играч от противниковия отбор, съвсем близо до него, се опита да уцели топката, но без да иска, удари през краката понито на Уди. Конят се свлече и го затисна, а в последвалата бъркотия друго го ритна. В кабинета за спешна помощ лекарите установиха счупен крак, три счупени ребра и пробит бял дроб.
През следващите две седмици Уди претърпя три операции и бе налегнат от мъчителни болки — дори му даваха морфин, за да го облекчат. Пеги идваше на посещение всеки ден. Хуп пристигна от Ню Йорк, за да утешава сестра си.
Телесните болки на Уди бяха непоносими, облекчение му носеха единствено медикаментите, които лекарите продължаваха да му предписват. Но малко след като се върна у дома, Уди се промени. Настроенията му претърпяваха внезапни обрати. Ту беше жив и енергичен както преди, ту изпадаше в изблик на гняв или в дълбока депресия. По време на вечеря, докато се смееше и разказваше весели анекдоти, неочаквано започваше да обижда Пеги, да й крещи или просто излизаше с трясък от стаята. По средата на някое изречение внезапно се замисляше дълбоко. Започна и да забравя. Определяше си срещи, на които не отиваше; канеше гости, а когато пристигаха, него изобщо го нямаше вкъщи. Всички бяха загрижени за Уди.
Не мина много време и той започна да се държи грубо с Пеги и пред други хора. Една сутрин, докато поднасяше кафе на техен приятел, Пеги разля чашата и Уди процеди презрително:
— Сервитьорка си била и винаги такава ще си останеш.
По Пеги започнаха да се появяват белези от физическо насилие, но питаше ли я някой какво се е случило, винаги измисляше оправдания.
„Ударих се във вратата“ или „паднах“ и така омаловажаваше случката. Хората бяха възмутени. Пеги се превърна в обект на тяхното съчувствие. Но щом Уди поради променливите си настроения обидеше някого, Пеги неизменно го защищаваше.
— Уди е в много тежко състояние — обясняваше тя. — Той просто не е на себе си.
Тя не позволи на никого да каже лоша дума срещу него.
Накрая доктор Тикнър разкри истинската същност на нещата. Един ден той повика Пеги в кабинета си.
— Случило ли се е нещо, докторе? — нервно попита тя.
Той я изгледа замислено. Върху бузата й имаше синина, а окото й беше подуто.
— Пеги, даваш ли си сметка, че Уди си бие наркотици?
— Не! Това не го вярвам! — Очите й святкаха от възмущение. Тя се изправи. — Не искам да слушам подобни неща!
— Седни, Пеги. Време е да погледнеш истината в очите. Това вече е очевидно за всички. Ти сигурно си забелязала поведението му. В един момент е на върха на щастието и ти говори колко прекрасно е всичко, а в следващия става просто непоносим.
Пеги седеше и го гледаше с пребледняло лице.
— Той е наркоман.
Тя присви устни.
— Не — отвърна упорито Пеги. — Не е такъв.
— Точно такъв е. Трябва да погледнеш реално на нещата. Нима не искаш да му помогнеш?
— Разбира се, че искам! — Тя чупеше ръце. — Готова съм да направя всичко, за да му помогна. Абсолютно всичко.
— Добре. Тогава да започнем. Вече го помолих да дойде. Искам да ми помогнеш да пратим Уди в рехабилитационен център.
Пеги го гледа дълго време мълчаливо, после кимна:
— Ще поговоря с него — обеща тя тихо.
Същия следобед Уди влезе в кабинета на доктор Тикнър в състояние на весела възбуда.
— Искахте да ме видите, докторе? Нещо за Пеги, нали?
— Не. Става дума за теб, Уди.
— За мен ли? За какво става дума? — Уди го гледаше изненадано.
— Смятам, че много добре знаеш за какво става дума!
— За какво говорите?
— Ако продължаваш така, ще съсипеш и собствения си живот, и живота на Пеги. С какво се дрогираш, Уди?
— Да се дрогирам?
— Да, добре ме чу.
Настъпи дълго мълчание.
— Искам да ти помогна.
Уди седеше пред него и гледаше вторачено в пода. Накрая заговори с дрезгав глас:
— Прав сте. Аз… аз се опитвах да се самозалъгвам някак, но вече не мога.
— Какво си инжектираш?
— Хероин.
— Господи!
— Повярвайте ми, опитвах се да спра, но… но не мога.
— Нуждаеш се от помощ, а има места, където ще я получиш.
— Искрено се надявам да сте прав — уморено отрони Уди.
— Искам да отидеш в клиниката „Харбър Груп“ в Джупитър. Ще опиташ ли?
За миг Уди се поколеба.
— Да.
— Кой те снабдява с хероин? — поинтересува се доктор Тикнър.