Уди поклати глава:
— Това вече не мога да ви кажа.
— Добре тогава. Ще се обадя в клиниката да те приемат.
На другата сутрин доктор Тикнър седеше в кабинета на полицейския началник.
— Някой го снабдява с хероин — обясняваше доктор Тикнър, — но не желае да ми съобщи името му.
Полицейският началник Мърфи погледна доктор Тикнър и кимна:
— Мисля, че знам кой е.
По случая имаше няколко заподозрени. Хоуб Саунд беше изолирана територия, хората се познаваха и всеки знаеше кой с какво се занимава.
Неотдавна на Бридж Роуд бе отворен магазин за спиртни напитки: доставяше поръчки на клиентите си от Хоуб Саунд по всяко време на денонощието.
На лекар от местна клиника бе наложена глоба, защото бе раздавал прекалено много рецепти за наркотични средства.
Година преди това от другата страна на пролива бе отворена спортна зала. Според слуховете треньорът взимал хормони, а разполагал и с наркотици за свои добри клиенти.
Но полицейският началник Мърфи си набеляза друг заподозрян.
От години Тони Бенедоти работеше като градинар при много семейства в Хоуб Саунд. Беше учил озеленяване и обичаше да оползотворява дните си в подреждането на красиви лехи. Градините и тревните площи, за които се грижеше той, бяха най-впечатляващите в Хоуб Саунд. Мълчалив по природа, той не общуваше много-много и собствениците, за които работеше, не знаеха почти нищо за него. Изглеждаше прекалено образован интелигентен, за да работи като градинар, и това разпалваше любопитството на хората — те искаха да разберат нещо за миналото му.
Мърфи изпрати да го доведат.
— Ако става дума за шофьорската ми книжка, вече я презаверих — съобщи Бенедоти.
— Седни — нареди Мърфи.
— Какво има?
— Ще ти кажа. Ти си образован човек, нали?
— Да.
Шефът на полицията се облегна назад в стола си:
— И какво тогава те е накарало да станеш градинар?
— Просто обичам природата.
— И какво друго просто обичаш?
— Не ви разбирам.
— От колко време си градинар?
Бенедоти го погледна объркано:
— Да не би някой от моите клиенти да се е оплакал?
— Първо отговори на моя въпрос.
— От около петнадесет.
— Имаш хубава къща и яхта?
— Да.
— Как си могъл да си го позволиш, ако разчиташ само на парите от градинарството?
— Къщата не е толкова голяма, нито пък яхтата — отговори Бенедоти.
— Може би изкарваш и нещо странично.
— Какво искате да…?
— Работиш и за някакви хора в Маями, нали?
— Да.
— Там има много италианци. Правиш ли им понякога услуги?
— Какви услуги имате предвид?
— Ами например пробутването на наркотици.
— Боже мой! Разбира се, не. — Бенедоти го гледаше ужасено.
— Нека да ти кажа нещо, Бенедоти. — Мърфи се приведе напред. — Отдавна те следя. Говорих и с някои хора, за които работиш. Те не желаят повече да те виждат тук — нито теб, нито твоите приятели-мафиоти. Ясен ли съм?
Бенедоти затвори очи за миг, после ги отвори:
— Абсолютно.
— Добре. Очаквам до утре да напуснеш това място. Не искам повече да виждам физиономията ти тук.
Уди Станфорд остана в клиниката Харбър груп три седмици и когато излезе оттам, пак стана старият Уди — очарователен, мил и дружелюбен. Отново започна да играе поло, като яздеше понитата на Мими Карсън.
В неделя се навършваха осемнадесет години от създаването на Републиканския клуб по поло в Палм Бийч и Саут Шор Булевард бе задръстен от движение, докато трите хиляди запалянковци се стичаха към стадиона. Бързаха да запълнят ложите в западната част на игрището и откритите пейки на противоположната му страна. В днешната среща щяха да участват някои от най-добрите играчи в света.
Пеги седеше в една ложа до Мими Карсън като гост на Мими.
— Уди ми каза, че за първи път идваш да гледаш поло, Пеги. Защо не си ходила на други мачове досега?
Пеги облиза устни:
— Ами… ами предполагам, защото винаги ми е прекалено нервно да гледам как Уди играе. Страхувам се да не се нарани пак. Това е много опасен спорт, нали?
Мими каза дълбокомислено:
— Да, ако имаш предвид деветимата играчи, всеки по около осемдесет килограма, и близо четиристотинкилограмовите понита и при положение, че всички тичат един към друг по игрище от триста метра със скорост над шестдесет километра в час… да, случват се и произшествия понякога.
— Няма да го преживея, ако пак се случи нещо с Уди. Наистина няма да мога. Побърквам се от притеснения за него — потрепери Пеги.
— Не се тревожи — посъветва я Мими Карсън. — Той е един от най-добрите. Учил се е при Хектор Барантас.