— Какъв е този? — погледна я глуповато Пеги.
— Играч от десета степен. Една от легендите в полото.
— О!
С появата на понитата сред тълпата се разнесе приглушен шум.
— Какво става? — попита Пеги.
— Току-що са завършили кратката си подготовка преди самата игра. Сега вече са готови да започнат.
Под горещото слънце на Флорида двата отбора започнаха да се подреждат на игрището в очакване на съдийския сигнал.
Уди изглеждаше прекрасно — придобил тен и в идеална спортна форма, готов да се включи в борбата. Пеги му махна с ръка и му прати въздушна целувка.
Отборите застанаха един срещу друг в две редици. Играчите опряха стикове в земята — очакваха съдийския сигнал.
— Играта се дели на шест етапа по седем минути, а краят на всеки етап се известява със свирка от съдията — Мими се почувства задължена да обясни на Пеги. — Следва кратка почивка. Играчите сменят понитата за всеки етап. Който отбор отбележи най-много голове, той е победител.
— Ясно.
Мими се почуди какво всъщност успя да разбере Пеги. А на игрището очите на играчите бяха приковани в съдията — очакваха хвърлянето на топката. Съдията огледа публиката, после внезапно търкулна бялата пластмасова топка между двете редици. Играта започна.
Всичко ставаше много бързо. Уди пръв стигна до топката, замахна с прав удар и я изкара в засада. Топката мина покрай играч от противниковия отбор. Той се втурна в галоп през игрището да я настигне. Уди се спусна към него и удари стика му, за да му попречи да достигне топката.
— Защо Уди направи това? — учуди се Пеги.
Мими Карсън търпеливо отговори:
— Когато противникът стигне до топката, имаш пълно право да удариш стика му, за да му попречиш да вкара гол или да я подаде на друг играч. Ето сега Уди ще удари топката странично, за да я насочи към целта.
Действието се развиваше така бързо, че беше почти невъзможно да уловиш всичко. Непрекъснато се чуваха викове:
— Център…
— Встрани…
— Остави…
А играчите препускаха по игрището с пълна сила. Три четвърти от успеха на ездачите зависеше от понитата, обикновено чистокръвни породи. Трябваше да са бързи и да притежават онова, което играчите наричаха „усет за поло“, тоест да са в състояние да предвиждат и най-незначителното движение на своя ездач.
Уди беше великолепен през първите три етапа — под възторжените възгласи на ревящата тълпа отбеляза шест гола. Неговият стик сякаш беше навсякъде. Това беше предишният Уди — смел и бърз като вятъра. Към края на петия етап отборът на Уди вече водеше с убедителна преднина. Играчите се оттеглиха от игрището за поредната кратка почивка.
Когато Уди мина покрай Пеги и Мими, седнали една до друга на първия ред, той се усмихна и на двете.
— Нали е прекрасен? — Пеги се обърна развълнувано към Мими Карсън.
Тя огледа внимателно Пеги.
— Да. Във всяко отношение.
Съотборниците на Уди го поздравяваха:
— Винаги право в целта, старче! Ти си просто фантастичен!
— Супер игра!
— Благодаря.
— Сега ще излезем пак, за да им натрием още веднъж носа. Нямат никакъв шанс!
— Няма проблем — смееше се Уди.
Гледаше как съотборниците му отново излизат на игрището, но внезапно се почувства отпаднал. „Претоварих се, помисли си той. Още не съм се възстановил достатъчно за толкова активно спортуване. Няма да издържа до края. Ако изляза сега, ще стана за смях“. Обзе го страх и безпокойство, сърцето му започна да бие до пръсване. „Точно сега имам нужда от една малка дозичка. Не! Няма да го направя. Не мога. Дал съм дума.
Но отборът ме чака. Само този път и никога повече. Кълна се в Бога, за последен път е“.
Отиде до колата си и бръкна в жабката.
Уди се върна на терена, тананикайки си, очите му блестяха неестествено. Махна с ръка към публиката и се присъедини към играчите — вече го очакваха. „Даже и от отбор нямам нужда, мислеше той. Мога да бия ония копелета и съвсем сам. Аз съм най-добрият, най-страхотният играч на света“. Той си се хилеше сам.
Инцидентът се случи по време на шестия етап. По-късно някои от зрителите твърдяха, че не е било никак случайно.
Всички понита се втурнаха вкупом към вратата — топката контролираше Уди. С крайчеца на окото си той видя приближаването на един от противниковите играчи към него. Изпълни обратен удар и прати топката към задната част на коня. Подхвана я Рик Хамилтън — най-добрият играч в противниковия отбор, — втурнал се към вратата. Уди с все сила се спусна след него. Опита се да удари стика на Хамилтън, но не улучи. Понитата все повече приближаваха към вратата. Уди отчаяно се опитваше да подхване топката, но усилията му оставаха напразни.