— А другият?
— В Льо Ма Дартини. — Голямото провансалско имение се простираше върху склона на хълм две мили западно от Сен Пол дьо Ванс.
— Какво ще искате да направя с тях, сър?
— Нищо. Ще ги наблюдавам сам.
Вилата на Хари Станфорд се намираше точно до морето, в район с тесни павирани улички и старинни къщи. Беше на пет етажа, изградена от стар камък и гипс. В двата подземни етажа се помещаваха гаражите и стара винарска изба. Каменно стълбище отвеждаше нагоре към спалните, кабинета му и една покрита с керемиди тераса. Цялата къща беше обзаведена с френски антики и беше пълна с цветя.
Когато Станфорд се върна във вилата, София лежеше в спалнята му и го чакаше. Беше гола.
— Какво те забави толкова? — попита тя.
За да може да преживява, София Матео често припечелваше допълнително между филмовите ангажименти като любовница на телефонно повикване. Свикна да симулира оргазъм, за да доставя удоволствие на клиентите си, ала с този мъж просто не се налагаше да се преструва — беше ненаситен, а тя самата усещаше как отново и отново достига до върховното удоволствие.
Накрая и двамата се изтощиха. София го обгърна с ръце и прошепна щастливо:
— Бих могла да остана тук завинаги, скъпи.
„Де да можех и аз да си го позволя“, помисли си мрачно Станфорд.
Вечеряха в ресторанта на малкия площад почти в края на селището. Блюдата бяха превъзходни, а за Станфорд надвисналата опасност прибавяше пикантен вкус към храната.
Тръгнаха към вилата. Станфорд вървеше бавно, за да е сигурен, че преследвачите не го изпускат от очи.
В един след полунощ някакъв мъж, застанал от другата страна на улицата, наблюдаваше как светлините във вилата угасват една по една, докато сградата потъна в пълен мрак.
В четири и половина сутринта Хари Станфорд влезе в спалнята за гости, където спеше София. Разтърси я леко.
— София…?
Отвори очи и го погледна — върху лицето й се появи усмивка на очакване, но после се намръщи. Той беше облечен за излизане. Изправи се в леглото:
— Нещо лошо ли се е случило?
— Не, мила. Всичко е наред. Нали обичаш да пътуваш. Е, тогава ще си направим едно малко пътешествие.
Тя беше вече съвсем будна:
— В този час?
— Да. Трябва да сме много тихи.
— Но…
— Побързай.
Петнадесет минути по-късно Хари Станфорд, София, Дмитри и Принц се спускаха по каменното стълбище към приземния гараж, където ги очакваше кафяво рено. Дмитри отвори тихичко гаражната врата и огледа улицата. Като се изключи белият корниш на Станфорд, паркиран отпред, тя изглеждаше съвсем пуста.
— Всичко е чисто.
— Сега ще си поиграем. Ти и аз ще се качим в реното отзад и ще легнем на пода — обясни Станфорд на София.
Очите й се разшириха:
— Защо?
— Мои конкуренти в бизнеса ме преследват — продължи той сериозно. — Предстои ми да приключа много голяма сделка, а те се опитват да разберат какво е положението. Ако успеят, ще ми струва много пари.
— Разбирам — въздъхна София.
Дори нямаше представа за какво всъщност й говори.
Пет минути по-късно колата излезе през портите на селището и те се отправиха към Ница. Мъжът на пейката проследи с поглед как кафявото рено профуча. Шофираше Дмитри Камински, а до него седеше Принц. Мъжът бързо извади клетъчен телефон и набра някакъв номер.
— Вероятно ще имаме проблем — предупреди той жената.
— Какъв проблем?
— Едно кафяво рено току-що излезе през портите. Караше го Дмитри Камински, в колата беше и кучето.
— И Станфорд го нямаше с тях?
— Не.
— Не ми се вярва. Бодигардът никога не го оставя нощем, а и кучето не се отделя от него.
— А корнишът още ли е паркиран пред вилата? — попита вторият мъж, комуто бе възложено да следи Хари Станфорд.
— Да, но може би са разменили колите.
— Или е просто някакъв номер! Обади се веднага на летището.
Само след минути вече разговаряха с човек от аерогарата.
— Самолетът на господин Станфорд? Да. Пристигна преди час и вече е презареден с гориво.
Пет минути по-късно двама от преследвачите пътуваха към летището, а третият продължи да наблюдава притихналата вила.
Щом кафявото рено премина през Ла Коал сюр Лу, Станфорд се размърда на седалката.
— Вече можем да се изправим — каза той на София. После се обърна към Дмитри: — Летище Ница. Побързай.
ВТОРА ГЛАВА
Половин час по-късно от летището в Ница частен Боинг 727 бавно набираше скорост по пистата към полосата за излитане. В централната контролна кула главният диспечер каза: