Хамилтън приближи към вратата и тогава Уди умишлено свърна към него, за да го отклони от топката. Хамилтън и конят му се прекатуриха на земята. Публиката скочи на крака с крясъци. Съдията сърдито наду свирката и вдигна ръка.
Първото правило в полото гласи, че ако играч води топката и се е насочил към вратата, никой няма право да пресича линията на движението му. Който пресече тази линия, създава рискови ситуации и извършва нарушение.
Играта спря.
Съдията се приближи към Уди и каза гневно:
— Това беше умишлено нарушение, господин Станфорд!
— Вината не беше моя! Неговото проклето пони… — хилеше се Уди.
— Противниковият отбор получава право на наказателен удар.
Шестият етап се оказа истинска катастрофа. Уди извърши още три нагли нарушения — за всяко противниците получиха право на наказателен удар в незащитена врата. В последните тридесет секунди противниковият отбор отбеляза и победния гол. Играта, която се очертаваше като сигурна победа, завърши с пълно поражение.
Мими Карсън седеше в ложата, вцепенена от неочаквания обрат на събитията.
— Не стана много добре, нали? — смирено се обади Пеги.
— Не, Пеги. Боя се, че не — въздъхна Мими.
Един от разпоредителите се приближи към ложата:
— Госпожице Карсън, ако обичате да дойдете за момент, трябва да ви кажа нещо.
— Извини ме за момент, Пеги.
Пеги ги изгледа как се отдалечиха.
След края на играта съотборниците на Уди потънаха в пълно мълчание. Той самият бе прекалено засрамен, за да ги погледне в очите. Мими Карсън се приближи забързано към Уди.
— Уди, опасявам се, че имам да ти съобщя ужасна новина. — Тя сложи ръка на рамото му. — Баща ти е мъртъв.
Уди я погледна и бавно заклати глава ту на едната, ту на другата страна. После се разхлипа:
— Аз… аз го направих. Вин… вината е моя.
— Не. Не бива да виниш себе си. Не си виновен за нищо.
— Не, виновен съм — изкрещя той. — Нима не разбираш? Ако не бяха наказателните голове заради мен, ние щяхме да победим.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Джулия Станфорд никога не беше познавала баща си, а ето сега той беше мъртъв и всичко се свеждаше само до едно черно заглавие в „Канзас Сити Стар“: Магнатът Хари Станфорд се удавил в морето! Тя седеше, гледаше втренчено неговата снимка на първата страница и усещаше как я обземат противоречиви чувства. „Мразя го, задето се е отнесъл така с майка ми, или го обичам, защото ми е баща? Изпитвам ли вина, че никога не направих опит да се свържа с него, или може би съм му сърдита, защото той самият изобщо не се опита да ме намери? Всъщност вече е без значение, мислеше тя. Той е мъртъв“.
За нея баща й беше мъртъв през целия й живот, но сега той умря отново и по най-нечестен начин й отне нещо, за което просто не успяваше да намери точните думи. Ала колкото и да беше необяснимо, изпитваше непреодолимо чувство за загуба. „Глупости! — помисли си Джулия. — Как е възможно да ми липсва един на практика непознат човек?“ Отново погледна снимката във вестника. „Дали у мен има нещо от него?“ Вторачи се в огледалото на стената. „Очите. Имам същите тъмносиви очи“.
Джулия отиде до шкафа в спалнята си и извади омачкана картонена кутия, а от нея измъкна албум в кожена подвързия. Седна на ръба на леглото и го разтвори. Следващите два часа внимателно разглежда познатото съдържание — имаше безброй снимки на майка й в униформа на гувернантка заедно с Хари Станфорд, госпожа Станфорд и трите им малки деца. Повечето от снимките бяха правени на тяхната яхта, в Роуз Хил или на вилата в Хоуб Саунд.
Джулия извади и пожълтелите изрезки от вестници, които разказваха за скандала, случил се в Бостън преди толкова години. Избелели заглавия известяваха за потресающата сензация:
Следваха десетки клюкарски колонки, пълни с намеци и нападки.
Джулия дълго седя така, потънала в спомени от миналото.
Тя беше родена в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки. Най-ранните й спомени бяха от някакви невзрачни жилища в бедни квартали и от нескончаемите им пътувания от град на град. Често оставаха без никакви пари и почти без храна. Майка й боледуваше постоянно, затова й беше много трудно да си намери хубава работа. Малкото момиче бързо се научи никога да не моли за играчки или за нови дрехи.
Джулия започна училище на петгодишна възраст и съучениците й непрекъснато й се подиграваха, защото всеки ден неизменно ходеше с една и съща рокля и разкривени обувки. Щом някой започнеше да й досажда, тя се сбиваше. Беше непокорна и постоянно я водеха при директора. Учителите се чудеха какво да я правят. Непрекъснато създаваше неприятности. Можеха да я изключат много пъти, ако не беше другото — беше най-умната в класа.