Веднъж майка й каза, че баща й е умрял, и тя го прие. Но вече дванадесетгодишна попадна на албум, пълен със снимки на майка й и някакви непознати.
— Кои са тези хора? — попита Джулия.
И тогава майката на Джулия реши, че е настъпил моментът.
— Седни, миличка моя. — Хвана ръката на Джулия и силно я стисна в своята. Новина от този род няма как да бъде поднесена по заобиколен начин. — Това е твоят баща, а ти си природена сестра на това момиченце и на двете момчета.
— Не разбирам — погледна я объркано Джулия.
Най-сетне истината излезе наяве и напълно унищожи душевното спокойствие на Джулия. Баща й жив! И тя е природена сестра на момиче и две момчета. Изведнъж й се събра прекалено много, за да е в състояние да го разбере.
— Защо… защо ме излъга?
— Беше прекалено малка. Твоят баща и аз… имахме връзка. Той беше женен и се наложи… наложи се да напусна, за да те запазя.
— Мразя го! — изкрещя Джулия.
— Не бива да го мразиш.
— Как е могъл да ти причини подобно нещо? — не се успокояваше тя.
— Случилото се беше не само по негова, но и по моя вина. — Всяка дума за нея беше агония. — Твоят баща беше много привлекателен мъж, а аз — млада и глупава. От нашата връзка нямаше как да излезе нещо хубаво. Той ми повтаряше, че ме обича… но беше женен и имаше семейство. И тогава… тогава забременях. — Беше й трудно да продължи. — Някакъв репортер надушил за нашата история и тя гръмна във всички вестници. Избягах. Имах намерение един ден да се върнем при него, но жена му се самоуби и аз… аз повече не можех да погледна в очите нито него, нито децата му. Виждаш ли сега? Беше по моя вина. Затова не го обвинявай.
Но имаше и още нещо от тази история, което Розмари никога не разкри пред дъщеря си. След раждането на бебето чиновникът в болницата каза:
— Трябва да попълним акта за раждане. Името на момиченцето Джулия Нелсън ли е?
Розмари тъкмо щеше да каже „да“, когато внезапно я обзе непреодолима мисъл: „Не! Тя е дъщеря на Хари Станфорд. Тя има право да носи неговото име и да разчита на неговата подкрепа“.
— Името на дъщеря ми е Джулия Станфорд.
Писа на Хари Станфорд, за да му съобщи за Джулия, но така и никога не получи отговор.
Въпреки всичко Джулия остана очарована от мисълта, че имаше семейство, за което не е знаела. Освен това се оказаха достатъчно известни, за да пишат за тях в пресата. Посети градската библиотека и прочете всичко, което можа да открие за Хари Станфорд. За него бяха написани десетки статии. Той беше милиардер и живееше в друг свят — свят, до който Джулия и майка й нямаха абсолютно никакъв достъп.
Веднъж един съученик на Джулия я дразнеше, че е бедна, и тя му отвърна предизвикателно:
— Не съм бедна! Баща ми е един от най-богатите хора на света. Имаме яхта и самолет, и цяла дузина красиви къщи.
Учителката я чу.
— Джулия, ела при мен.
Джулия се приближи към катедрата.
— Не бива да говориш такива лъжи.
— Не е лъжа — сопна се дръзко Джулия. — Баща ми е милиардер! Познава се с президенти и крале!
Учителката изгледа опърпаната памучна рокля на момичето и каза:
— Джулия, това не е истина.
— Истина е! — настоя упорито Джулия.
Изпратиха я при директора. Оттогава никога повече не спомена името на баща си в училище.
Джулия разбра, че вестникарите са причината тя и майка й постоянно да се местят от град в град. Името на Хари Станфорд не слизаше от страниците на най-различни издания, а клюкарските вестници и списания не преставаха да се ровят в стария скандал. Упорити и любопитни журналисти все успяваха да открият коя е Розмари Нелсън и къде живее, след което се налагаше тя да взима Джулия и да бяга.
Джулия четеше много вестникарски публикации за Хари Станфорд и често се изкушаваше да му се обади по телефона. Искаше й се да вярва, че през всичките тези години той отчаяно е търсил майка й. „Ще му се обадя и ще му кажа: «Аз съм твоята дъщеря. Ако искаш да ни видиш…»“
И той щеше да дойде при тях, щеше отново да се влюби и да се ожени за майка й, а после всички заедно щяха да заживеят щастливо.
Джулия Станфорд стана красива млада жена. Имаше лъскава тъмна коса, усмихнати сочни устни, бляскавите сиви очи на баща си и фигура с изящни очертания. Усмихнеше ли се, хората наоколо забравяха всичко друго, запленени от нейния чар.