Поради принудата да се местят толкова често Джулия беше посещавала училища в пет различни щата. През лятото работеше в универсален магазин, помагаше в аптека или на рецепцията в някой хотел. Но винаги беше ужасно независима.
Живееха в Канзас Сити, когато Джулия завърши колеж като стипендиантка. Още не беше мислила с какво точно иска да се занимава занапред в живота си. Техни приятели, впечатлени от красотата й, я съветваха да опита в киното.
— Веднага ще станеш звезда!
Джулия обаче отхвърли идеята с небрежното:
— Кому е притрябвало да става толкова рано сутрин?
Ала истинската причина да не прояви интерес беше, че най-малко от всичко желаеше да става прицел на общественото мнение — искаше да запази своята независимост. На Джулия й се струваше, че цял живот тя и майка й са обект на пресата заради случилото се преди толкова много години.
Мечтата на Джулия един ден да събере майка си и баща си беше безвъзвратно разбита, когато майка й почина. Изпита непреодолимо чувство за загуба. „Баща ми трябва да научи, мислеше тя. Майка ми е била част от неговия живот“. Намери в телефонния указател номера на административната му дирекция в Бостън. Отговори някаква секретарка:
— Добър ден. Станфорд Ентърпрайзис.
Джулия се разколеба.
— Станфорд Ентърпрайзис. Ало? Мога ли да ви помогна с нещо?
Джулия бавно върна слушалката на мястото. „Мама не би одобрила това обаждане“.
Сега беше сама. Вече нямаше никой.
Джулия погреба майка си в гробището на Мемориал Парк в Канзас Сити. Беше единствената опечалена, която изпрати ковчега. Стоеше до гроба и си мислеше: „Не е честно, мамо. Направила си една-единствена грешка и за това трябваше да плащаш през целия си живот. Исках да облекча поне част от болката ти. Толкова много те обичах, мамо. И винаги ще те обичам“. От земния живот на майка й за нея останаха само купчина стари снимки и вестникарски изрезки.
След като майка й си отиде, мислите на Джулия се насочиха към семейство Станфорд. Тя бяха богати. Дали да не ги потърси за помощ? „Никога“, реши Джулия. Не и като се има предвид начинът, по който Хари Станфорд е постъпил с майка ми.
И все пак бе наложително да работи и да си изкарва прехраната. Изправи се пред необходимостта да избере професия, с която да се занимава занапред в живота си. С горчива ирония си помисли: „Защо не мозъчен хирург например? Или художничка? Оперна певица? Физичка? Или дори астронавтка?“
В крайна сметка се спря на един вечерен секретарски курс в Канзас Сити.
Щом го завърши, посети агенция за трудова заетост — още дузина кандидати чакаха за среща със служебния адвокат. Точно до Джулия седеше привлекателна жена на нейна възраст.
— Здрасти! Аз съм Сали Конърс.
— Джулия Станфорд.
— Трябва на всяка цена да си намеря работа днес — изпъшка Сали. — Изритаха ме от жилището.
Джулия чу, че извикват нейното име.
— Успех! — пожела Сали.
— Благодаря.
Влезе в кабинета на адвоката:
— Седнете, моля.
— Благодаря ви.
— Според молбата вие сте завършили колеж, имате и опит от работата си през летните месеци; препоръката от секретарския курс е много добра. — Погледна към досието на бюрото. — Стенографската ви квалификация е деветдесет думи в минута и владеете машинопис шестдесет думи в минута, така ли?
— Да, госпожо.
— Може би имам нещо точно за вас. Става дума за малка фирма на архитекти. Търсят секретарка. Опасявам се, че заплатата не е много голяма…
— Няма значение, съгласна съм — прекъсна я Джулия.
— Добре тогава. Ще ви изпратя направо там. — Подаде на Джулия малко листче с някакво име и адрес. — Ще разговарят лично с вас утре по обяд.
— Благодаря — усмихна се радостно Джулия.
Обзе я истинско вълнение.
Когато Джулия излезе от кабинета, съобщиха името на Сали.
— Дано да си намериш нещо — каза Джулия.
— Благодаря!
Някакъв вътрешен импулс накара Джулия да се спре и да изчака. След около десетина минути Сали излезе от кабинета доволно засмяна.
— Тя ми уреди среща с работодател! Телефонира и утре отивам в една застрахователна компания да видя дали ще ме вземат за служителка на гише. А ти?
— И аз ще разбера утре.
— Сигурна съм, че ще успеем. Защо не обядваме заедно да го отпразнуваме?
— Добре.
Говориха си за най-различни неща и много бързо се сприятелиха.
— Гледах един апартамент в Овърланд Парк — каза Сали. — Две стаи, баня, кухня и дневна. Наистина е хубав. Не мога да си го позволя сама, но ако двете заедно…