Джулия се усмихна:
— Идеята ми харесва. — Стисна палци. — Само дано имам късмет да ми дадат тази работа.
— Сигурно ще ти я дадат! — увери я Сали.
На път към офиса на „Питърс, Истман и Толкин“ Джулия си мислеше: „Не е изключено това да се окаже моят голям шанс. Никой не знае къде ще ме отведе тази работа. Имам предвид, че не е просто някаква служба. Ще работя за архитекти. Мечтатели, строят и оформят силуета на града, творят красота и вълшебство от камък, стомана и стъкло. Защо и аз самата да не започна да уча архитектура, ще им помагам и ще се приобщя към техните мечти“.
Офисът се намираше в стара, неприветлива търговска сграда на Амур Булевард. Джулия се качи с асансьора до третия етаж и застана пред издраскана врата с табелка „Питърс, Истман и Толкин, архитекти“. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и влезе.
В приемната я очакваха трима мъже — започнаха да я оглеждат, щом прекрачи прага.
— Тук сте за секретарската работа, нали?
— Да, господине.
— Аз съм Ал Питърс — представи се един от мъжете.
Беше плешив.
— Боб Истман. — Той беше дребен на ръст.
— Макс Толкин. — Това беше шишкото с шкембето.
И тримата изглеждаха над четиридесетте.
— Доколкото разбрахме, за пръв път ще работите като секретарка — обади се Ал Питърс.
— Да, така е — потвърди Джулия и добави: — Но умея много бързо да научавам нови неща. Ще работя упорито и ще се старая. — Прецени, че още не е време да споменава идеята си да учи архитектура. Ще изчака, докато я опознаят по-добре.
— Добре. Ще опитаме с вас — намеси се Боб Истман — и ще видим как ще потръгне.
Джулия усети прилив на радостна възбуда.
— О, благодаря ви! Няма да бъдете…
— Що се отнася до заплатата — прекъсна я Макс Толкин, — в началото няма да можем да ви предложим много…
— Няма значение — не го изчака Джулия. — Аз…
— Триста долара на седмица — заключи Ал Питърс.
Имаха право. Не бяха много пари. Джулия обаче бързо взе решение.
— Съгласна съм.
Те се спогледаха и се усмихнаха един на друг.
— Чудесно! — възкликна Ал Питърс. — Нека тогава да ви разведа из нашата агенция.
Обиколката приключи за няколко секунди. Освен приемната имаше три малки кабинета, сякаш обзаведени от Армията на спасението; тоалетната се намираше в дъното на коридора. Всички бяха архитекти: Ал Питърс беше шефът, Боб Истман — търговският посредник, а Макс Толкин се занимаваше със строителството на сградите.
— Ще работите за всички нас — поясни Питърс.
— Добре. — Джулия схвана, че ще им стане човек от първа необходимост.
Ал Питърс погледна часовника си:
— Дванадесет и половина. Какво ще кажете да хапнем нещо?
Джулия усети леко вълнение. Вече е част от групата. „Канят ме на обяд“. Той погледна Джулия:
— Надолу по пресечката има магазин за готови храни. Искам пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди.
— О! — „Такава значи била поканата им за обяд“.
— За мен сандвич с филе и пилешка супа — съобщи Толкин.
— Да, господине.
— Аз искам голяма питка със задушено говеждо и едно безалкохолно — обади се и Боб Истман.
— И моля те, гледай пушеното говеждо да е без тлъстини — обърна й внимание Ал Питърс.
— Крехко пушено говеждо.
— Провери дали супата е топла — напомни Макс Толкин.
— Добре. Топла супа.
— Моето безалкохолно нека бъде диетична кола — уточни Боб Истман.
— Диетична кола.
— Ето ви и пари. — Ал Питърс й подаде двадесетдоларова банкнота.
Десет минути по-късно Джулия вече беше в магазина и говореше с човека на щанда:
— Искам крехко пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди. Сандвич с филе и много топла пилешка супа. А също и голяма питка със задушено говеждо и диетична кола.
Човекът кимна:
— Вие работите за Питърс, Истман и Толкин, а?
Следващата седмица Джулия и Сали се нанесоха в апартамента в Овърланд Парк — две малки спални, дневна с мебели, които познаваха твърде много наематели, тясна кухничка, миниатюрна трапезария и баня. „Това място трудно би могло да се сбърка с апартамент в хотел «Риц»“, помисли си Джулия.
— Ще се редуваме в готвенето — предложи Сали.
— Добре.
Сали приготви първото ядене — стана много вкусно. На следващата вечер беше ред на Джулия. Сали опита една хапка и каза:
— Джулия, нямам застраховка за живот. Защо да не се споразумеем аз да готвя, а ти да чистиш?
Двете съквартирантки се разбираха добре. В края на седмицата ходеха на кино и пазаруваха. Купуваха си преоценени дрехи от Сюпър Флий Дискаун Хаус. Веднъж седмично вечеряха в някой евтин ресторант. Когато можеха да си го позволят, се отбиваха в Чарли Чарлис да послушат джаз.