Выбрать главу

Джулия се усмихна:

— Идеята ми харесва. — Стисна палци. — Само дано имам късмет да ми дадат тази работа.

— Сигурно ще ти я дадат! — увери я Сали.

На път към офиса на „Питърс, Истман и Толкин“ Джулия си мислеше: „Не е изключено това да се окаже моят голям шанс. Никой не знае къде ще ме отведе тази работа. Имам предвид, че не е просто някаква служба. Ще работя за архитекти. Мечтатели, строят и оформят силуета на града, творят красота и вълшебство от камък, стомана и стъкло. Защо и аз самата да не започна да уча архитектура, ще им помагам и ще се приобщя към техните мечти“.

Офисът се намираше в стара, неприветлива търговска сграда на Амур Булевард. Джулия се качи с асансьора до третия етаж и застана пред издраскана врата с табелка „Питърс, Истман и Толкин, архитекти“. Пое дълбоко въздух, за да се успокои, и влезе.

В приемната я очакваха трима мъже — започнаха да я оглеждат, щом прекрачи прага.

— Тук сте за секретарската работа, нали?

— Да, господине.

— Аз съм Ал Питърс — представи се един от мъжете.

Беше плешив.

— Боб Истман. — Той беше дребен на ръст.

— Макс Толкин. — Това беше шишкото с шкембето.

И тримата изглеждаха над четиридесетте.

— Доколкото разбрахме, за пръв път ще работите като секретарка — обади се Ал Питърс.

— Да, така е — потвърди Джулия и добави: — Но умея много бързо да научавам нови неща. Ще работя упорито и ще се старая. — Прецени, че още не е време да споменава идеята си да учи архитектура. Ще изчака, докато я опознаят по-добре.

— Добре. Ще опитаме с вас — намеси се Боб Истман — и ще видим как ще потръгне.

Джулия усети прилив на радостна възбуда.

— О, благодаря ви! Няма да бъдете…

— Що се отнася до заплатата — прекъсна я Макс Толкин, — в началото няма да можем да ви предложим много…

— Няма значение — не го изчака Джулия. — Аз…

— Триста долара на седмица — заключи Ал Питърс.

Имаха право. Не бяха много пари. Джулия обаче бързо взе решение.

— Съгласна съм.

Те се спогледаха и се усмихнаха един на друг.

— Чудесно! — възкликна Ал Питърс. — Нека тогава да ви разведа из нашата агенция.

Обиколката приключи за няколко секунди. Освен приемната имаше три малки кабинета, сякаш обзаведени от Армията на спасението; тоалетната се намираше в дъното на коридора. Всички бяха архитекти: Ал Питърс беше шефът, Боб Истман — търговският посредник, а Макс Толкин се занимаваше със строителството на сградите.

— Ще работите за всички нас — поясни Питърс.

— Добре. — Джулия схвана, че ще им стане човек от първа необходимост.

Ал Питърс погледна часовника си:

— Дванадесет и половина. Какво ще кажете да хапнем нещо?

Джулия усети леко вълнение. Вече е част от групата. „Канят ме на обяд“. Той погледна Джулия:

— Надолу по пресечката има магазин за готови храни. Искам пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди.

— О! — „Такава значи била поканата им за обяд“.

— За мен сандвич с филе и пилешка супа — съобщи Толкин.

— Да, господине.

— Аз искам голяма питка със задушено говеждо и едно безалкохолно — обади се и Боб Истман.

— И моля те, гледай пушеното говеждо да е без тлъстини — обърна й внимание Ал Питърс.

— Крехко пушено говеждо.

— Провери дали супата е топла — напомни Макс Толкин.

— Добре. Топла супа.

— Моето безалкохолно нека бъде диетична кола — уточни Боб Истман.

— Диетична кола.

— Ето ви и пари. — Ал Питърс й подаде двадесетдоларова банкнота.

Десет минути по-късно Джулия вече беше в магазина и говореше с човека на щанда:

— Искам крехко пушено говеждо с ръжен хляб и горчица, картофена салата и кифличка със стафиди. Сандвич с филе и много топла пилешка супа. А също и голяма питка със задушено говеждо и диетична кола.

Човекът кимна:

— Вие работите за Питърс, Истман и Толкин, а?

Следващата седмица Джулия и Сали се нанесоха в апартамента в Овърланд Парк — две малки спални, дневна с мебели, които познаваха твърде много наематели, тясна кухничка, миниатюрна трапезария и баня. „Това място трудно би могло да се сбърка с апартамент в хотел «Риц»“, помисли си Джулия.

— Ще се редуваме в готвенето — предложи Сали.

— Добре.

Сали приготви първото ядене — стана много вкусно. На следващата вечер беше ред на Джулия. Сали опита една хапка и каза:

— Джулия, нямам застраховка за живот. Защо да не се споразумеем аз да готвя, а ти да чистиш?

Двете съквартирантки се разбираха добре. В края на седмицата ходеха на кино и пазаруваха. Купуваха си преоценени дрехи от Сюпър Флий Дискаун Хаус. Веднъж седмично вечеряха в някой евтин ресторант. Когато можеха да си го позволят, се отбиваха в Чарли Чарлис да послушат джаз.