На Джулия й харесваше да работи за Питърс, Истман и Толкин. Да се каже, че фирмата не върви добре, беше доста неточно. Почти нямаше клиенти. Джулия усещаше, че не допринасят кой знае колко за оформянето на силуета на града, но с удоволствие работеше с тримата си шефове. Бяха почти като семейство — споделяха проблемите си с нея. А тя беше умна, способна и много бързо успя да въведе нов ред в офиса.
Джулия реши, че трябва да направи нещо с тази липса на клиенти. Но какво? Скоро откри отговора. В „Канзас Сити Стар“ видя кратко съобщение за обяд, организиран от нова женска изпълнителна организация. Председателка на срещата беше Сюзан Банди.
На другия ден Джулия каза на Ал Питърс:
— Може би ще закъснея малко след обедната почивка.
— Няма проблеми, Джулия — усмихна се той.
Помисли си какъв късмет имаха и тримата, че попаднаха точно на Джулия.
Тя стигна до Плаца Ин и тръгна към помещението, където даваха обяда. Жената, седнала зад една маса до вратата, попита:
— Мога ли да ви помогна с нещо?
— Да. Тук съм за обяда на Женската изпълнителна организация.
— Името ви?
— Джулия Станфорд.
Жената погледна в списъка пред себе си:
— Съжалявам, но не виждам вашето…
Джулия се усмихна:
— Не е ли точно в стила на Сюзан? Имам уговорен разговор с нея. Административна секретарка съм на Питърс, Истман и Толкин.
— Ами… — двоумеше се жената.
— Не се притеснявайте. Направо ще вляза и сама ще намеря Сюзан.
В банкетната зала разговаряха група официално облечени жени. Джулия се приближи към една от тях:
— Коя е Сюзан Банди?
— Ето я там — посочи тя към висока, набиваща се на очи жена над четиридесетте.
— Здравейте. Аз съм Джулия Станфорд — приближи се Джулия към нея.
— Здравейте.
— Аз съм от „Питърс, Истман и Толкин“. Сигурно сте чували за тях.
— Ами, аз…
— Те са най-преуспяващата архитектурна фирма в Канзас Сити.
— Разбирам.
— Не мога да ви отделя много време, но бих искала да вложим, доколкото е възможно, и нашия дял в дейността на организацията.
— Много любезно от ваша страна, госпожо…?
— Станфорд.
Това беше началото.
Женската изпълнителна организация беше косвен представител на повечето от най-големите фирми в Канзас Сити. За отрицателно време Джулия установи множество връзки с тях. Поне веднъж седмично обядваше с някой представител на тези фирми.
— Нашата компания ще строи нова сграда в Олейд.
И Джулия веднага уведомяваше своите шефове.
— Господин Ханли иска да си построи лятна вила в Тонганокси.
И още преди някой друг да успее да разбере, работата бе възложена на Питърс, Истман и Толкин. Един ден Боб Истман повика Джулия и каза:
— Направо заслужаваш повишение, Джулия. Вършиш такава полезна работа. И при това си страхотна секретарка!
— Ще ми направите ли една услуга? — попита Джулия.
— Разбира се.
— Наричайте ме административна секретарка. Така хората ще ми имат по-голямо доверие.
От време на време Джулия четеше във вестниците статии за баща си или гледаше интервюта с него по телевизията. Никога обаче не спомена за него нито на Сали, нито на някой от работодателите си.
Като малка Джулия често си мечтаеше подобно на Дороти да бъде измъкната от Канзас и да я отведат на някое красиво, приказно място. Там щеше да бъде пълно с яхти, частни самолети и палати. Но сега, със смъртта на баща й, тази мечта бе унищожена завинаги. „Е, поне за Канзас съм познала“, помисли си тя иронично.
„Вече нямам семейство. Не, имам, поправи се Джулия. По бащина линия имам двама братя и една сестра. Те са моето семейство. Дали да не отида да ги видя? Добра ли е тази идея? Или лоша? Чудя се как ще се приемем един друг?“
Нейното решение се превърна във въпрос на живот и смърт.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това беше събиране на един клан от непознати. Години наред не се бяха виждали, нито бяха поддържали някаква връзка помежду си.
Съдия Тайлър Станфорд се озова в Бостън със самолет.
Кендъл Станфорд Рено долетя от Париж. Марк Рено взе влака от Ню Йорк.
Уди Станфорд и Пеги пристигнаха от Хоуб Саунд с колата си.
Уведомиха наследниците, че погребалната церемония ще се извърши в Кингс Чанъл. Улицата пред църквата бе оградена с въжета — полицаи задържаха тълпата, насъбрала се да гледа как пристигат висшите сановници. Там беше вицепрезидентът на Съединените щати, сенатори, посланици и държавници чак от Турция и Саудитска Арабия. Докато беше жив, сянката на Хари Станфорд се простираше надалеч и сега всичките седемстотин места в църквата щяха да бъдат заети.