Тайлър, Уди и Кендъл и техните съпрузи се събраха в църковната канцелария. Беше мъчителна и неловка среща. Бяха си чужди — не ги свързваше нищо друго освен тялото на човека в погребалната кола пред църквата.
— Моят съпруг Марк — представи го Кендъл.
— Това е съпругата ми Пеги. Пеги, сестра ми Кендъл и брат ми Тайлър.
Последва учтива размяна на поздрави. Стояха там и неловко се оглеждаха, докато накрая се приближи един разпоредител.
— Извинете — приглушено каза той. — Службата вече ще започне. Бихте ли ме последвали, моля?
Отведе ги до една запазена пейка в предната част на църквата. Те заеха местата си и зачакаха, всеки потънал в собствените си мисли.
За Тайлър беше някак странно, че се е върнал в Бостън. Единствените приятни спомени тук бяха от времето, когато бяха живи майка му и Розмари. Единадесетгодишен, Тайлър видя репродукция на прочутата картина на Гоя „Сатурн поглъща своя син“ и оттогава винаги я свързваше с баща си.
Ето защо сега, докато наблюдаваше как внасят ковчега на баща му в църквата, Тайлър си помисли: „Сатурн е мъртъв“.
„Аз знам каква е твоята мръсна, тайничка цел“.
Свещеникът пристъпи в амвона на историческата църква, направен във формата на чаша за вино.
— „Исус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.
И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки“.
Уди бе в приповдигнато настроение. Взе една дозичка хероин, преди да дойде в църквата, и тя още действаше. Хвърли поглед към брат си и сестра си. „Тайлър е надебелял. Прилича точно на съдия. Кендъл е станала красавица, но изглежда напрегната. Чудно ми е дали е заради смъртта на татко? Не. Тя го мразеше колкото мен“. Погледна към съпругата си до него. „Съжалявам, че така и не я запознах със старика. Направо щеше да получи сърдечен удар“.
Свещеникът говореше:
— Както…
Кендъл не слушаше службата. Мислеше за червената рокля. Един следобед баща й я потърси по телефона в Ню Йорк.
„Значи си станала голяма клечка, а, дизайнерка? Е, добре, хайде да те видим тогава колко си добра. Ще водя новата си приятелка на благотворителен бал в събота вечер. Има твоите размери. Искам да измислиш една рокля за нея“.
„До събота? Не мога, татко, аз…“
„Ще го направиш“.
И тя направи най-грозната рокля, която можеше да си представи. Отпред имаше голяма черна фльонга и цели метри панделки и дантели. Беше нещо чудовищно. Тя я изпрати на баща си и той отново й се обади по телефона.
„Получих роклята. Между другото моята приятелка няма да може да дойде в събота, затова на бала ще ме придружиш ти и ще облечеш тази рокля“.
„Не!“
И тогава ужасната фраза: „Нали не искаш да ме разочароваш?“
След което наистина отиде. Не посмя да смени роклята и прекара най-унизителната вечер в живота си.
— „Защото гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне!“
Пеги Станфорд се чувстваше неловко. Гледаше с почтителен страх великолепието на огромната църква и изисканите хора. Никога преди не бе идвала в Бостън. За нея той означаваше светът на Станфордови с целия му блясък и великолепие. Тези хора бяха толкова високо над нея. Тя хвана ръката на съпруга си.
— „Всяка плът е трева и всичката й красота е като полско цвете… Трева изсъхва, цвете увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно“.
Марк мислеше за писмото, с което изнудваха съпругата му. Беше съчинено така внимателно, така хитро. Щеше да бъде невъзможно да се открие кой стои зад него. Погледна Кендъл — седеше до него бледа и напрегната. „Докога ли ще издържат нервите й?“, почуди се той. И се примъкна още по-близо до нея.
— „…да те благослови Господ и да те опази! Да погледне милостиво към тебе Господ със светлото Си лице и да те помилува! Да обърне Господ към тебе лицето Си и да ти даде мир! Сега и винаги, и во веки веков.
Амин“.
Службата свърши и свещеникът обяви:
— Погребението ще се извърши в тесен семеен кръг — допускат се само родственици.
Тайлър погледна ковчега и се замисли за тялото вътре. Миналата вечер, преди да запечатат ковчега, пристигна в погребалния дом право от летището, за да разгледа трупа му.
Искаше да види баща си мъртъв.
Уди гледаше как изнасят ковчега от църквата покрай опечалените, които зяпаха с втренчени погледи, и се усмихна: „Дай на хората зрелище“.