Церемонията в старите гробища в Кеймбридж беше кратка. Роднините гледаха как спускат тялото на Хари Станфорд във вечното му жилище и когато всеки хвърли буца пръст върху ковчега, свещеникът каза:
— Ако не желаете, не е необходимо да оставате повече.
Уди кимна.
— Точно така. — Въздействието на хероина вече губеше сила и той започна да става нервен. — Хайде да се омитаме по-бързо.
— Къде ще отидем? — попита Марк.
— В Роуз Хил — предложи Тайлър. — Всичко е уредено. Ще останем, докато се разрешат проблемите с наследството.
Само след минути те се качиха в няколко лимузини и потеглиха към къщата.
В Бостън има строга социална йерархия. Новобогаташите живеят на Комънуелт Авеню, а по-важните обществени фигури — на Нюбъри Стрийт. Заможните, но не чак толкова богати хора, обитават Малбъро Стрийт. Бак Бей е най-модерният и най-престижният район на града, но Бийкън Хил все още си оставаше цитаделата на най-старите и най-богатите бостънски семейства. Това беше една пъстра смесица от бели и червеникавокафяви сгради във викториански стил, стари църкви и изискани търговски райони.
Роуз Хил, имението на Станфорд — красива стара викторианска къща. Издига се сред двор от три акра на Бийкън Хил. Домът, където са израснали децата на Станфорд, е пълен с неприятни спомени.
Лимузините пристигнаха пред къщата, пътниците слязоха и се загледаха втренчено в огромното старо жилище.
— Не мога да повярвам, че татко не е вътре и няма да ни посрещне — обади се Кендъл.
— Сега ще е прекалено ангажиран, докато успее да оправи всичките си работи в ада — ухили се Уди.
— Да тръгваме — пое дълбоко въздух Тайлър.
С приближаването им към къщата предната врата се отвори и на прага застана икономът Кларк — мъж около седемдесетте — достолепен, кадърен прислужник, който работеше в Роуз Хил повече от тридесет години. Децата израснаха пред очите му, беше свидетел на всички скандали в семейството.
— Добър ден! — светна лицето на Кларк, щом зърна групата.
Кендъл го прегърна сърдечно:
— Кларк, така се радвам да те видя отново.
— Толкова време мина оттогава, госпожице Кендъл.
— Вече съм госпожа Рено. Това е моят съпруг Марк.
— Приятно ми е, господине.
— Моята съпруга ми е разказвала много за вас.
— Надявам се, не ви е казала прекалено лоши неща.
— Напротив. Тя има само хубави спомени за вас.
— Благодаря — Кларк се обърна към Тайлър. — Добър ден, съдия Станфорд.
— Здравей, Кларк.
— Радвам се да ви видя.
— Благодаря. Изглеждаш много добре.
— Вие също. Моите съболезнования за онова, което се случи.
— Благодаря. Да не би да са те оставили тук, за да се погрижиш за нас?
— О, да. Мисля, че всички ще можете да се почувствате удобно и приятно.
— И аз ще бъда в старата ми стая?
Кларк се усмихна:
— Точно така. — Обърна се към Уди. — Приятно ми е да ви видя, господин Удроу. Бих искал да…
Уди сграбчи Пеги за ръка.
— Хайде, тръгвай — побутна я той грубо. — Искам да си почина малко.
Останалите го изгледаха как мина край тях и пое с Пеги нагоре по стълбите.
Влязоха в огромната гостна. Погледът се приковаваше първо върху двата масивни шкафа стил Луи XIV. Навсякъде из помещението имаше пръснати конзоли от позлатено дърво с декоративна мраморна повърхност, както и внушителен брой изящни стилни кресла и софи. От високия таван се спускаше полилей от позлатен бронз. По стените висяха мрачни средновековни картини.
— Съдия Станфорд — Кларк пристъпи към Тайлър, — трябва да ви предам едно съобщение. Господин Саймън Фицджералд помоли да му известите кога ще бъде удобно да се срещне със семейството ви.
— Кой е Саймън Фицджералд? — попита Марк.
— Адвокатът на семейството — поясни Кендъл. — Винаги е работил с баща ми, но ние така и не го познаваме лично.
— Предполагам, че иска да обсъдим как ще бъде разрешен въпросът с наследството — каза Тайлър. После се обърна към другите. — Ако нямате нищо против, ще му кажа да дойде тук утре сутринта.
— Идеално — съгласи се Кендъл.
— Готвачът приготвя вечеря — уведоми ги Кларк. — Осем часът удобно време за вечеря ли е?
— Да — отвърна Тайлър. — Благодаря.
— Ива и Мили ще ви заведат до стаите.
Тайлър се обърна към сестра си и зет си.
— Ще се видим долу в осем, нали?
Уди и Пеги влязоха в тяхната стая на горния етаж.
— Добре ли си? — попита Пеги.
— Нищо ми няма — сопна й се Уди. — Остави ме на мира.
Пеги само го изгледа как отиде в банята и тръшна вратата зад себе си. Не помръдна от мястото си — стоеше и чакаше.