Выбрать главу

След десетина минути Уди излезе. Усмихваше се.

— Привет, бейби.

— Привет.

— Е, какво ще кажеш за къщата?

— Ами че тя… тя е огромна.

— Направо чудовищна. — Приближи се към леглото и прегърна Пеги. — Преди това беше моята стая. Стените бяха покрити със спортни плакати. Исках да стана спортист. Имах големи мечти. През последните години в пансиона бях капитан на футболния отбор. Пет-шест треньори в колежи ми направиха предложения.

— Ти кой избра?

— Никой — поклати глава той. — Според баща ми те се интересували само от името Станфорд и единствено щели да искат пари от него. Прати ме в едно инженерно училище, там не играеха футбол. — Уди замълча за момент. После смутолеви: — Сега можех да играя заедно с… ама стана една…

— Какво каза накрая? — погледна го тя объркано.

— Не си ли гледала „На брега“?

— Не.

— Е, това е една реплика на Марлон Брандо. Означава, че и двамата ни изработиха.

— Баща ти трябва да е бил суров човек.

— Това е най-милото нещо, което някой някога е казвал за него. — Уди се изсмя кратко и подигравателно. — Спомням си, като съвсем малко дете веднъж паднах от кон. Опитах се да го възседна отново, за да пояздя още. Баща ми обаче не ми позволи. „От теб никога няма да стане добър ездач, каза ми той. Прекалено си тромав“. — Уди я погледна. — Ето защо станах играч на поло от девета степен.

Събраха се на масата за вечеря — чужди един на друг, притихнали в неловко мълчание, свързани помежду си единствено от детските си травми.

Кендъл огледа трапезарията. В съзнанието й се промъкнаха ужасни спомени, които се смесиха с възхищението от красотата на обстановката: голямата маса стил Луи XV, френските столове от орехово дърво в стила на XVIII век, стилният френски ъглов шкаф, изрисуван в синьо и кремаво, картините от Вато и Фрагонар по стените.

— Четох за решението ти по случая „Фиорело“ — обърна се Кендъл към Тайлър. — Заслужава си присъдата, която си му дал.

— Сигурно е много интересно да бъдеш съдия — обади се Пеги.

— Понякога.

— С какви случаи се занимаваш по-конкретно?

— Криминални — изнасилвания, наркотици, убийства.

Кендъл пребледня и тъкмо понечи да каже нещо, но Марк сграбчи ръката й и я стисна силно в знак на предупреждение.

Тайлър любезно каза на Кендъл:

— Станала си известна дизайнерка.

Кендъл вече дори дишаше с мъка.

— Да.

— Фантастична е — потвърди Марк.

— А ти, Марк, с какво се занимаваш?

— Работя в брокерска къща.

— О, ти значи си един от онези млади милионери от Уол Стрийт.

— Е, не съвсем, съдия Тайлър. Всъщност съм едва в началото на кариерата си.

Тайлър снизходително погледна Марк:

— Предполагам, истински късмет е да имаш такава преуспяваща жена.

Кендъл се изчерви и прошепна в ухото на Марк:

— Не му обръщай внимание. Не забравяй, че те обичам.

Уди вече започваше да усеща въздействието на наркотика. Погледна към съпругата си:

— Пеги можеше да се облече и по-прилично, но на нея просто не й пука как изглежда. Нали така, ангел мой?

Пеги седеше смутено и го гледаше, без да знае какво да отговори.

— Какво ще кажеш за едно сервитьорско костюмче, а? — предложи й Уди.

— Извинете ме. — Тя стана от масата и избяга нагоре по стълбите.

Всички се бяха втренчили в Уди.

— Прекалено е чувствителна — ухили се той. — Та значи, утре ще обсъждаме завещанието, така ли?

— Точно така — отвърна Тайлър.

— Обзалагам се, че нашият старик не ни е завещал и пукнат грош.

— Но в наследството има толкова много пари… — обади се Марк.

— Не познаваш баща ни — изсумтя Уди. — Сигурно ни е завещал старите си палта и кутия пури. Той обичаше да използва парите си, за да ни държи под контрол. Любимата му реплика беше: „Нали не искаш да ме разочароваш?“ И ние всички се държахме като добри малки деца, защото, както казваш, парите бяха толкова много. Ами да, обзалагам се, старикът е намерил начин да ги отнесе със себе си.

— Утре ще разберем — обобщи Тайлър.

Рано на другата сутрин пристигнаха Саймън Фицджералд и Стив Слоун. Кларк ги отведе в библиотеката:

— Ще уведомя семейството, че сте тук.

— Благодаря.

От огромната библиотека се излизаше към градината през внушителна двукрила стъклена врата. Помещението бе облицовано с тъмно дъбово дърво, а стените — покрити с лавици, претъпкани с томове книги в красиви кожени подвързии. Тук-там се виждаха удобни кресла и италиански настолни лампи. В един ъгъл беше разположен махагонов шкаф, направен специално но поръчка. В остъклените витрини бе изложена завидната колекция от оръжия на Хари Станфорд, а под тях, в нарочно изработени чекмеджета, стояха мунициите.