— Означава всички биологически и всички законно припознати наследници — поясни Тайлър.
— Точно така — кимна Фицджералд. — Всеки потомък, роден без наличието на законна брачна връзка, се смята за наследник на майката и на бащата и неговите права са гарантирани от законодателната система.
— Какво искате да кажете? — попита нетърпеливо Уди.
— Искам да кажа, че може би ще има още един ищец.
— Кой е той? — полюбопитства Кендъл.
Саймън Фицджералд се поколеба за момент, но в случая просто нямаше начин да бъде тактичен.
— Сигурен съм, всички добре знаете как преди много години вашият баща направи дете на една гувернантка, която работеше тук.
— Розмари Нелсън — довърши Тайлър.
— Да. Нейната дъщеря е била родена в болницата Сейнт Джоузеф в Милуоки. Казва се Джулия.
В стаята се възцари напрегнато мълчание.
— Хей! — възкликна Уди. — Та това е било преди двадесет и пет години.
— Даже двадесет и шест, ако трябва да бъдем точни.
Кендъл попита:
— Някой знае ли къде се намира тя?
В съзнанието на Саймън Фицджералд прозвучаха думите на Хари Станфорд: „Тя ми писа, че детето било момиче. Да, но ако си въобразява, че ще успее да измъкне и цент от мен, ужасно се заблуждава, да я вземат дяволите, дано“.
— Не — отвърна бавно Фицджералд. — Никой не знае къде се намира тя.
— Тогава за какво изобщо говорим? — попита настойчиво Уди.
— Исках само да сте известени, че ако тя все пак се появи, ще има право на равен дял от наследството заедно с всички вас.
— Според мен няма за какво да се притесняваме — заяви уверено Уди. — Тя сигурно никога не е научила даже кой е баща й.
Тайлър се обърна към Саймън Фицджералд:
— Казахте, че не знаете точната сума на наследството. Мога ли да ви попитам защо?
— Защото нашата фирма се занимава само с личните дела на баща ви. Неговите финансови дела се представляват от други две правни фирми. Свързах се с тях и ги помолих да приготвят финансовите отчети във възможно най-кратък срок.
— За какъв период от време става дума? — попита Кендъл нетърпеливо. „На нас са ни необходими 100 000 долара още сега, за да покрием разходите си“.
— Може би два до три месеца.
Марк видя как върху лицето на съпругата му се изписа истински ужас.
— Няма ли някакъв начин нещата да се ускорят? — попита той.
— Опасявам се, че не — отговори Стив Слоун. — Завещанието трябва да мине през специална съдебна комисия за легализация, а точно сега техният график е доста тежък.
— Какво означава тази легализация? — попита Пеги.
— „Легализация“ идва от глагола легализирам — узаконявам. Това означава…
— Тя не е иска да й изнасяте тоя проклет урок по английски! — избухна Уди. — Не може ли просто да уредим нещата и да приключим още сега?
Тайлър погледна брат си:
— Работата със закона е малко по-различна. При смъртен случай завещанието се регистрира от съдебната комисия за легализация. Там се прави оценка на всички налични вещи и имоти — недвижимо имущество, дялово участие в корпорации, пари в брой, бижута — и накрая се изготвя опис, който се регистрира и легализира в съда. Изчисляват се съответните такси и се плаща определен данък. След всичко това се подава молба за разрешение наличните имоти да бъдат разпределени между съответните наследници.
— Е, какво пък, по дяволите — ухили се Уди. — Чакал съм близо четиридесет години да стана милионер. Предполагам, че нищо няма да ми стане, ако изчакам още месец-два.
Саймън Фицджералд се изправи:
— Освен личното си имущество, което ви е завещал вашият баща, има и някои незначителни дарения, които обаче не променят общия обем на наследството. — Фицджералд огледа присъстващите. — Ами тогава, ако няма нищо друго…
— Мисля, че няма — Тайлър стана. — Благодаря ви, господин Фицджералд, господин Слоун. Ако възникнат някакви проблеми, ще ви се обадим.
— Дами и господа — Фицджералд кимна към останалите. После се обърна и тръгна към вратата, а Стив Слоун го последва.
Вече навън, докато вървяха по алеята пред къщата, Саймън Фицджералд се обърна към Стив:
— Е, сега вече се запозна със семейството. Какво ще кажеш?
— Приемат го повече като празнично събитие, отколкото като повод за скръб. Нещо ме смущава, Саймън. Ако техният баща ги е мразел толкова, колкото те, изглежда, го мразят, защо тогава им е оставил всичките тези пари?
Саймън Фицджералд сви рамене:
— Никога няма да узнаем. Може би тъкмо заради това е тръгнал да се види с мен, за да завещае парите на някой друг.
През нощта никой от наследниците не можа да спи — всеки бе потънал в собствените си мисли.